Един от постоянните посетители ми препречи пътя. Не знаех как се казва, но го познах – един от мъжете, които бяха с Карим, когато го видях за пръв път.
– Трябва да говоря със Саид – казах.
Мъжът поклати глава.
– Саид не е тук.
Зад мен нежеланата ми свита беше станала адски шумна. Към загрижени жители на селото като Нарсис и Гийом се беше присъединила по-голяма група хора, които откровено си търсеха белята. Видях трима от синовете на Ашрон – единият беше съборил няколко саксии от съседния прозорец. Другият се опитваше да катурне голямата кофа за смет в уличката зад кафенето. Каро Клермон призоваваше за ред, но така само засилваше врявата. Мари-Анж Люка снимаше всичко с мобилния си телефон.
Имаше и неколцина от речните хора. Познах ги по дрехите, по косите, по това, че гледаха да стоят най-отзад. Рижия също беше тук, нямаше как да сбъркам косата му, огряна от слънцето. Нямаше и следа от Анук и Розет. Дуа също беше изчезнала. Надявах се Оми и Фатима да са я завели на сигурно място.
Пол-Мари се провикна:
– Речните плъхове! Как ще пропуснат!
Думите му предизвикаха леко раздвижване сред тълпа та и неколцина се обърнаха да погледнат, но се натъкнаха на задните, които се мъчеха да се промушат по-напред. До мен Захра протестира, когато някой дръпна хиджаба ѝ. Откъм пресечката се разнесе грохот – кофите най-сетне се бяха предали.
Изгледах мъжа, който ми препречваше пътя.
– Пуснете ме, моля ви.
Той поклати глава.
– Това е частна собственост.
– Карим Бенчарки вътре ли е?
Мъжът отново поклати глава.
– Знаете ли къде е?
Онзи сви рамене.
– Може да е в джамията. Кой знае? Сега се махайте, преди да съм извикал полицията.
В това време Пол-Мари здравата се забавляваше. Крясъците му се извисяваха над тълпата.
– Нали ви казах? Нали ви казах, че някой ден ще се случи? Пуснете ли ги вътре, скоро настава анархия! Да живее Франция!
Разнесе се хор от гласове. От отсрещния ъгъл се чу друг хор, на арабски. Някой хвърли камък.
– Да живее Франция!
– Аллаху Акбар!
Може би най-страховита от всичко е бързината, с която се развиват тези неща, мистичният резонанс на ненавист а, която ни завлича в своя водовъртеж. По-късно слушах разказите, недоумяващите и леко засрамени разкази за разменените удари и подхвърлените обиди, за счупените прозорци, преобърнатите кофи за смет, кражбите и щетите. Като гларуси, скупчени над скелет, клюкарите кълвяха частички истина и си вършеха своето: Рейно бил убит от магриби. Рейно откачил и убил някого. Рейно убил един магриби, но при самозащита. Магриби отвлекли френско момиче и го държали в спортната зала. Речните хора се били съюзили с трафикантите на хора сред магрибите. Рейно опитал да взриви джамията, затова го държали затворен до пристигането па полицията. Слуховете и от двете страни ставаха все по-невероятни. Лозунгите се размахваха като знамена.
– Аллаху Акбар!
– Да живее Франция.
В Ланскене нямаше полиция, никога не ни е трябвала. Рядко има неприятности, а когато това стане, обикновено селският свещеник разрешава конфликта. Само че дори да беше тук, отец Анри не би се намесил. Франсис Рейно може би щеше да знае как да постъпи. Рейно, който противно на правилото за политическата коректност почуква по хорските глави, стиска яки и раздава обиди, както възлага и рецитирането на молитви за изкупление. Ала Рейно го нямаше, а отец Анри беше на литургия в Пон ле Саол.
Полетя поредният камък, този път улучи един от мъжете пред мен. Той се олюля назад и вдигна ръка към главата си. Между пръстите му рукна кръв.
– Проклети магриби! Вървете си у дома!
–Френски свине! Курвенски синове!
Опитах да се вмъкна в спортната зала, но твърде много хора ми препречваха пътя. Улученият от камъка мъж изглеждаше зле, от раната му отстрани по лицето течеше кръв, но към него се бяха присъединили още негови приятели. Полетя още един камък, който счупи прозорец високо на стената на спортната зала.
Някой си пробиваше път през тълпата. Чух гласа на Рижия до себе си.
– Какво става?
– Къде са децата? – попитах.
– Оставих ги на лодката. Добре са. Каква е тази работа за Рейно?
Зад нас на булеварда над засилващата се какофония беше започнал да се откроява един звук. Висок, тънък вой, зловещ и пронизителен. И преди го бях чувала в Танжер по време на погребения и демонстрации. Но тук, в Ланскене...
– Той е под спортната зала – казах. – Трябва да го измъкнем оттам.