– Трябва ли? – попита Рижия. – Откога отговаряш за него?
– Моля те – повиших глас, за да надвикам тълпата. – Помогни ми, не мога да се справя сама. Ще ти разкажа всичко после...
В този момент отвътре се показа една фигура. С брада, облечена в бяло, мрачна. Саид Махджуби застана пред нас с ледено презрение.
– Това е безобразие. Какво искате?
Застанала до мен, Инес се опита да му обясни на арабски. Долових името на Карим, но нищо повече. Тя направи още крачка напред, той я избута назад.
– Махай се оттук, уличнице.
Инес му завъртя звучна плесница.
До мен Рижия понечи да реагира, но стиснах ръката му.
Саид впери немигащ поглед в Инес и изненадата му се превърна в ярост. На бузата му ясно се открои следата от три пръста. Той пристъпи заплашително напред. Рижия също пристъпи напред да го спре. За миг очите им се срещнаха. После Саид сведе поглед.
– Тази жена е отрова – каза той на Рижия. – Вие не знаете нищо за нея. Аз обаче знам каква е. Знам защо крие лицето си. Не е от благочестие, а от срам...
С тези думи той светкавично се пресегна, дръпна вървите на булото на Инес, разкъса го и показа на всички обезобразеното ѝ лице, което преди броени минути бях видяла в магазина за шоколад...
Няколко секунди не се случи нищо. Тълпата притежава определена енергия, като тази на ято птици, което се нуждае от време, за да смени посоката. Инес стоеше неподвижно с лице към Саид и дори не опита да скрие лицето си или да вдигне падналото було. Саид и приятелите му бяха изправени пред пълното въздействие на "усмихнатото лице".
– Срам ли? Това ли виждаш? – попита го тя. – Синът ми прави всички ви на глупаци. Да, моят син. Хвърля ви прах в очите. Принуди те да се откажеш от дъщеря си. Защо избяга тя според теб? Защо се е опитала да се самоубие? Защо е потърсила помощта на непознати хора – да, дори на един свещеник куффар – вместо на собственото си семейство?
– Не разбирам – намръщи се Саид.
– Според мен разбираш. Говориш за срам. Срамът е за мъжа, който си въобразява, че ако пожелае една жена, вината е нейна. Само глупак може да смята, че Аллах ще приеме подобни жалки извинения. Баща ти може и да е упорит старец, но струва десет хиляди пъти повече от теб.
С тези думи Инес се обърна към хората в пресечката. Най-близките до нея направиха крачка назад, по-отдалечените реагираха малко по-късно и през тълпата пробяга вълна от възгласи, докато накрая отново се възцари тишина.
– Вижте ме всички – каза Инес. – Погледнете внимателно лицето ми. Това е ликът на жестокостта, на несправедливостта и на фанатизма. Причината не е в религията, расата или цвета на кожата. Престъплението, извършено в името на Аллах, си остава престъпление. Да не мислите, че сте подобри от Бог? Да не мислите, че можете да го заблудите с приказките си за справедливост?
Гласът на Жената в черно беше силен, очите ѝ бяха твърди като слюда. Тя дори не понечи да се прикрие, а стоеше гордо с лице срещу тълпата. Хората един по един сведоха поглед. Дори Пол-Мари Муска остана без думи, а зачервеното му лице пребледня. Мари-Анж Люка, която заснемаше всичко с мобилния си телефон, отпусна ръце покрай тялото си. Рижия застина неподвижно и се взираше в нея, докато прозрението за истината постепенно озари чертите му.
Инес отново се извърна към Саид.
– А сега ме заведи при сина ми.
Дванайсета глава
Събота, 28 август, 11,40 ч.
Днес уредите не тракат. Странно, обикновено тук, в корема на кита, този шум се чува като несекващото туптене на сърце. Но въпреки това не е съвсем тихо. Навън, изглежда, се е събрала тълпа – на пазара ли? Съмнявам се. Всяка тълпа си има пулс, различимо темпо. Паството в църквата е различно от навалицата на пазара, на спортно събитие, на игрището, в класната стая...
Не разпознавам отделни гласове, но ми се струва, че тълпата е голяма – може дори да са стотина човека там, навън, в истинския свят.
Любопитен съм въпреки растящата умора. Каденцата от гласове подсказва, че има французи и мароканци. Какво е довело толкова хора на булеварда?
Отново се приближавам до вентилационната шахта, откъдето мога да ги чуя по–ясно. Ала нищо не виждам – само тухлите на отсрещната стена и няколко глухарчета, прораснали между камъните. Проточвам шия, но нищо. Демонстрация ли е? Някои от гласовете ми се струват гневни, други са просто възбудени. Обаче нещо отеква във въздуха като струна, изопната до краен предел. Нещо, което ей сега ще се скъса.
Отново се мъча да погледна през решетката. Ако стъпя върху купчината щайги, ще видя в замъгления ъгъл неясно движение, сякаш сенки, които флиртуват със земята.