– Всичко е наред – успокоих го. – Ще се оправите.
Всъщност той изобщо не изглеждаше добре. Лицето му
беше смъртнобледо под тридневната брада. Примижаваше срещу силната светлина, а дишането му беше мъчително и хрипливо. Закашля се и известно време просто остана приведен, мъчейки се да си поеме въздух.
– Не разбирате – каза ми. – Синът на Жозефин. Момичето на Бенчарки... – Кашлицата отново го връхлетя и той неистово размаха ръце.
– Какво? Какво има?
Пак се помъчи да обясни, този път гласът му беше по–силен.
– Карим отвлече момичето. В прохода. Пилу се опита да го спре. Мисля, че е ранен. – Той махна с ръка към далечната стена и аз разбрах накъде сочи – към тесния проход, който свързваше булеварда с крайбрежната пътека. Прекрасно го знаех, Мая твърдеше, че нейният джин живее там...
Инес вече беше на вратата, която водеше към прохода. Жозефин пусна ръката на Рейно, но спря, когато коленете му отново се подкосиха.
– Франсис...
Той махна нетърпеливо с ръка.
– Не губете време. Вървете при момчето!
После и двете чухме писъка.
Очите ми не са привикнали с ослепителната светлина. Единствената крушка в коридора се е превърнала в пладнешко слънце. Заслоних очи срещу него, но въпреки това все едно гледам в очите на Бог. А насред цялото сияние има три фигури под тройна корона от светлина...
Разпознавам Виан и Жозефин. Но коя е третата? Възможно ли е да е Инес? Трудно ми е да я позная заради ореола, а дългата ѝ дреха прилича на прибрани криле. Дали пред мен не е един ангел? Колкото и да ми се иска да повярвам в божествената намеса, в момента няма време. Успявам да им кажа какво се е случило – поне достатъчно, за да ги подготвя за опасността, която представлява Карим. Трите хукват да се намесят – дано да стигнат навреме, отче, – а мен оставят горе на стълбите, наполовина във водата.
Не ми е останала и капчица сила, отче. Част от мен иска да умре. Но това е Ланскене – и то като Господ няма да ме пусне скоро.
Навън чувам викове и крясъци откъм реката. Какво става там? Опитвам да се изправя, облягайки се отстрани на вратата, но краката не ме държат, главата ми се върти, очите ме болят. В този момент чувам стъпки по коридора, възбудени арабски гласове: китът излиза на повърхността...
Светлината все още е твърде силна за очите ми. Виждам само дълги черни дрехи и стъпала, сандали, чехли и мокасини. Това са нозете на враговете ми. Те ще ме стъпчат в праха.
Нечия ръка стиска моята протегната дясна.
– Алхамдуллила – чувам.
– Благодаря, ще се справя – отговарям. И угасвам като свещ.
Излязохме на пешеходната пътека в далечния край на прохода, който свързва реката с булеварда. Това е най-обикновена пътека, на места е само метър широка, но се разширява, когато стига до спортната зала, и става нещо като тераса. Тези тераси са особеност на изоставените работилници за щавене на кожа – надвиснали над реката като акробати на дървени кокили. Днес малцина ги използват и всички тераси са прокълнати.
Рижия беше застанал до перилата. Карим беше на няма и три метра от него. С една ръка държеше Дуа, с другата – туба с бензин. И двамата бяха полети с течността. Кърпата на Дуа беше паднала, косата и лицето ѝ бяха мокри. Навсякъде миришеше на бензин, въздухът беше наситен с изпарения.
Рижия ме изгледа предупредително.
– Не мърдай. Той има запалка.
Беше "Бик", евтина пластмасова запалка, каквато можеш да купиш от всяка будка за вестници във Франция. Пали лесно и сигурно и е за еднократна употреба като човешкия живот. Карим пусна тубата и поднесе запалката към лицето на Дуа.
– Не се приближавайте – предупреди той. – Не се страхувам да умра.
Инес му заговори напрегнато и бързо на арабски.
Карим само се усмихна и поклати глава. Дори сега цветовете му блестяха без следа от страх. Обърна се към нас, които го наблюдавахме от пристана и от пътеката, и аз отново усетих силата на обаянието му, мощната му красота. Дори сега очаква да спечели. В сражението на силата на волята между него и Инес той не вярва, че е възможно да изгуби...
Все още стиснал ръката на Дуа, той повика Инес с другата. Слънцето осветяваше лицето ѝ – бледо, скрито зад никаба цели трийсет години, и зелените ѝ очи с пощурели отражения в тях.