Сега, докато ги гледах един до друг, забелязах приликата – като нещо, което си мярнал под вода, обърнато и накъсано от светлината. Той има нежната извивка на нейната уста, нейните арогантни скули, нейната поза. Обаче у Карим долавям някаква слабост, която отсъства у майка му, нещо меко като в загнил плод. Има го в цветовете му, под кожата – едва доловима мекота.
– Видяхте ли каква е? Лъжливата кучка – обърна се той към тълпата. – Тя е виновна – само ѝ вижте лицето. Вижте какво ми е причинила.
– Пусни Дуа – нареди му Инес на френски.
Той се засмя остро.
– Всички са се обединили – каза той. – Всичките уличници. Разправят едни и същи лъжи. – Карим дръпна силно косата на Дуа и болезнено изви главата ѝ назад. – Погледнете я! Погледнете очите ѝ и ми кажете, че не знае какво прави!
По-надолу по пресечката забелязах Пол-Мари на инвалидната му количка заедно с Люк Ашрон. Изглежда, само те от всички присъстващи се наслаждаваха на представлението. Рижия все още стоеше на около три метра, достатъчно далеч, за да рискува да се намеси. Карим можеше да щракне запалката за част от секундата. Но въпреки това Рижия обмисляше нещо. Виждах го в позата му, в напрежението на тила му, в едва доловимото помръдване на възглавничките на стъпалата му...
После откъм прохода внезапно се разнесе разтревожен вик.
– Тук има някой! Тяло! – Беше Оми ал-Джерба. – Ей, това е приятелчето на Дуа...
Явно от мястото си тя не можеше да види трагедията, разиграваща се на брега на Тан, но Жозефин долови тревогата ѝ и се обърна към Карим:
– Какво си направил на сина ми?
– Опита се да ми попречи – сви рамене той.
Край нас тълпата беше притихнала. Само Инес се осмели да се обади. На слънцето миризмата на бензин беше почти задушлива. Въздухът сякаш трептеше от напрежение. От пристана видях, че лицето на Пол-Мари вече не е пламнало, а пепеляво бледо. Възможно ли беше Пол-Мари наистина да се тревожи за сина си?
Жозефин вече беше отишла в прохода да провери как е Пилу. Не виждах какво се случва – и аз като Рижия не можех да помръдна. Сега се движеха единствено Карим и Инес, дебнеха се като две котки.
– Пусни Дуа – нареди му Инес тихо, но властно. – Ще направя каквото поискаш. Ще напусна Ланскене. Ще остана в Танжер. Никога няма да се върна...
– Каква полза вече! – възкликна Карим като капризен юноша. – Винаги ми объркваш живота. Напомняш ми, че съм роден в срам. Вината не е моя!
– Карим, знаеш, че никога не съм те обвинявала за това – каза тя.
Той отново се засмя.
– Не беше нужно! Виждах го всеки ден по лицето ти. –Той отново се обърна към публиката: – Виждате ли лицето ѝ? Означава, че е курва. Дълбоко в себе си те всички са уличници. Дори под никаба ви наблюдават. Изпитват ви. Винаги са разгонени. Те са армията на Шейтан, меки като коприна, докато не ви стиснат за гърлото... – Пак се изсмя. Запалката – червена, като ягодова близалка – проблесна ярко на слънцето. Щракване...
Дуа изпищя. Но не пламна.
Карим ни стрелна с усмивка като дъга от цветове.
– Опа! Пак ще опитаме...
Направих крачка напред. От задната врата на спортната зала наблюдаваше Саид Махджуби.
– Защо Дуа? – попитах Карим. – Защо избра нея? Тя е невинна.
– Откъде знаеш? – попита Карим. – Само като те погледна, разбирам каква си. Там, откъдето съм аз, мъжете знаят как да се държат с жени като теб и дъщеря ти. Но тук, във Франция, дърдорят за житейски избор и свободна воля...
Алиса застана до мен.
– Пусни я – прикани го тя. – Никой не иска да ти се случи нищо лошо. А Дуа не е направила нищо.
Медените очи се спряха върху нея.
– Сладката ми малка сестричка – усмихна ѝ се той. – Помниш ли какво ти казах? Раят отваря портите си по време на Рамазан. Само ако имаше смелост да направиш, каквото ще сторя аз, може би всичко това нямаше да се случи. Можехме да бъдем заедно. Но ти избра да се вслушаш в дяволските нашепвания, и сега...
– Да не си въобразяваш, че можеш да заблудиш Аллах, Карим?
Гласът се разнесе зад нас, но беше някак познат. Силен, властен мъжки глас, натежал от гняв и от енергия. Отначало си помислих, че е Саид, но той още стоеше на прага. Имаше вид на човек, който току-що се събужда от сън. Лицето му беше изопнато невярващо.
Обърнах се и за своя изненада видях стария Махджуби. Но това не беше старецът, когото бях виждала в къщата на семейство Ал-Джерба. Този Махджуби се бе преобразил, беше се съживил, беше прероден. Приближи се по пътеката и тълпата се раздели, за да му направи път.