– Има една история, която някои от вас може и да знаят – каза той с новия си приковаващ вниманието глас. – Един учен човек и неговият ученик поели заедно на път. Стигнали до придошла река. На брега ѝ видели млада жена. Не можела да прекоси реката сама, затова ученият я взел на ръце и я пренесъл до другия бряг. Продължили по пътя си и след много километри ученикът го попитал: "Защо помогна на онази жена, учителю? Тя беше без придружител. Беше млада и красива. Ти несъмнено извърши нещо нередно. Тя можеше да опита да те съблазни. Ала ти въпреки всичко я взе на ръце. Защо?". Ученият се усмихнал и му казал: "Аз само я пренесох през реката. А ти я носиш оттогава".
Когато старият Махджуби приключи разказа си, настана мълчание. Всички лица се извърнаха към него. Видях Пол Муска, все още пребледнял, Каро Клермон, Луи Ашрон, Саид Махджуби, който все едно беше преживял парализиращ удар.
После Карим отново заговори, по-тихо от преди, и за пръв път в цветовете му се появи признак на неувереност.
– Махни се от мен, старче.
Махджуби пристъпи напред.
– Казах, махни се. Това е война. Джихад.
Махджуби пристъпи още напред.
– Война срещу жени и деца?
– Война срещу неморалността! – прозвуча рязко гласът на Карим. – Война срещу отровната напаст, която заплашва да ни зарази всички! Огледай се, стари глупако! Не виждаш дори онова, което е под носа ти. Не разбираш какво трябва да се направи! Аллаху Акбар...
С тези думи той тикна запалката пред лицето на Дуа. Чу се щракане, после нещо лумна, а след това всички неща се случиха едновременно...
Тълпата въздъхна облекчено, когато дясната ръка на Карим пламна. Пламна и абаята на Дуа, момичето изпищя и за секунда мярнах изражението на Карим през маранята: в първоначално екзалтирания му поглед просветна прозрение, когато пламъците скочиха към лицето му, от сини станаха жълти, а после някой се метна към него – черна фигура със зловещо намерение. Беше Инес, размахала ръце, а черната ѝ абая беше разперена като криле, за да обгърне горящите фигури.
Тя изненада Карим и той падна странично върху перилата, все още стиснал Дуа с една ръка. Дървото беше трошливо, стар чам, изсветлял от два века стоене на слънце и дъжд, а ударът беше толкова силен, че и тримата полетяха към течението на Тан, следвани от огън и дим.
Почти по същото време още една фигура се метна през счупения парапет. Стрелна се плавно като птица, която се гмурка в реката. Едва смогнах да разпозная червената му коса и да извикам името му...
– Рижия!
Хукнахме към перилата. Отначало не видяхме нищо, но след малко забелязахме късове от абаята на Дуа, понесли се надолу по течението от пристана. После на повърхността се появи нещо, нещо червено, после нещо по-светло и размазано и накрая видяхме Рижия, който плуваше към брега с Дуа, вкопчила се в шията му...
По-късно установихме, че повечето щети е поела захвърлената дреха, туниката под нея беше непокътната, дори косата на момичето не беше опърлена. Но макар Рижия да се върна да ги потърси, Инес и сина ѝ ги нямаше.
Тринайсета глава
Сряда, 1 септември
Нашият спасител е възкръснал след три дни, но на мен ми отне малко повече време. Няма как да не съжалявам за това – случилото се било голяма работа, чувам. Занесли ме у дома – или поне някой го е направил, – ако може да се вярва на разказите, които се разпространяват в Ланскене, а в спасителната група имало най-малко стотина човека.
Представете си само: Каро Клермон в ролята на Магдалина, отец Анри като свети Петър. Да, той наистина бил там – тя му изпратила есемес, вместо да викне полицията, – пристигнал да оправя нещата веднага след края на проповедта си в Пон ле Саол, но кризата вече била преминала и паството му почти не забелязало присъствието му.
Искал да ми даде последно причастие. Каро и това щеше да му позволи, ако Жозефин не се беше намесила. Доколкото научих от Жан-Филип – съобщавам с радост, че той се отърва само с ужасно главоболие и огромен белег на скалпа, – намесата била едновременно в духа на Рабле и ненужно агресивна (според Каро). Жозефин изгонила отец Анри от стаята на болния, след което той бил подложен на следващо унижение от страна на Анриет Муасон, която познала въпросния perverti, представящ се за мосю кюрето, и го прогонила от къщата с метлата, крещейки като фурия. Влад бил навън, обяснява Пилу. Той обикновено не хапе, но съчетанието от виковете на Анриет, летящата метла и непознатия свещеник...
Мисля, че думата е страхотно.