И навсякъде има свещи. Стотици, хиляди свещи, всяка от които е молитва – на олтара, до купела, под статуята на свети Франциск и на Девата. Дори на Коледа няма толкова свещи, но днес, в четвъртък сутринта през септември, "Сен Жером" приличаше на катедрала.
– Радвам се, че сте добре, отче.
– Получихте ли цветята ми?
– Дано да ви хареса виното, отче.
– Ще приемате ли изповеди?
Обърнах се към епископа:
– Нямах представа...
Но монсеньор се усмихваше. В усмивката му като от реклама на паста за зъби може и да се долавяше известен хлад, но той е достатъчно добър политик, за да усеща към кого да пренасочи предпочитанията си.
– Прекрасно е да ви видя всички тук – обърна се той към селяните. – Разбира се, не притискайте отец Франсис... Сигурен съм, че той ще се съгласи да каже няколко думи.
Е, отче, никога не съм отслужвал литургия пред толкова много хора. Разбира се, не се бях подготвил, но за моя изненада думите се лееха по-лесно от преди. Не помня какво точно казах, но говорих за общността, какво означава да принадлежиш към нещо, какво означава да тънеш в мрак и да наблюдаваш светлинките от прозорците на хората, какво е да си в корема на кита и да си чужденец в непозната страна... а когато приключих, епископът си беше тръгнал.
Както би казала Виан, вятърът беше обърнал посоката си.
Първа глава
Сряда, 8 септември
Е, отец Анри повече не се върна. След случилото се никой и не очакваше той да го направи. С помощта на Жозефин Ланскене отново пожела Франсис Рейно. Останалите привърженици на отец Анри – една от които беше Каро Клермон – бяха достатъчно разумни да не дават израз на недоволството си. В крайна сметка нали точно те възхваляваха Карим Бенчарки.
Въпреки съветите на лекаря Рейно се върна на работа още на четвъртия ден. Още е слаб и доста блед, но твърди, че всичко е за предпочитане пред това да изповядва хората от леглото си. Заяви ми по характерния си саркастичен начин, че са му подарили предостатъчно храна, за да отвори свой магазин. Естествено, Рейно не е човек, който знае как да откликва на обичта. Тя леко го озадачава и го кара да се пита къде е сбъркал. Затова, когато приема изповеди, е по-строг от обичайното с броя на молитвите за изкупление. Хората му го разбират и се покайват както трябва. Освен това се чувстват отговорни. Искат да го зарадват.
Жозефин още не е заминала. Питам се дали ще го направи някога. Вечерта, когато се отбих да си вземем довиждане, я заварих на терасата, пиеше горещ шоколад и гледаше Пилу, който седеше отстрани до моста. Пилу държеше въдица, Пол-Мари беше до него, а Влад се беше излегнал на пътя. Виждах само гърба на Пол в инвалидната му количка, но нещо в позата му събуди у мен желание да погледна отново...
– Знам, че е глупаво – каза Жозефин, – хората не се променят. Не действително. Но през последните няколко дни той е... – сви рамене. – Разбираш. Различен.
– Знам – усмихнах се. – И аз го забелязах. Освен това, да, хората не се променят често, но се развиват, ако им дадеш шанс. Погледни Рейно.
Тя кимна.
Разбира се, човек трябва да го познава добре, за да долови промяната у мосю кюрето, но нещо се е променило, нещо, което малцина други ще забележат. Аз го виждам, понеже разчитам цветовете му. Сигурно Жозефин също, понеже...
– Видя ли? Завършиха стария магазин за шоколад.
Поклатих глава.
– Ще отида да погледна.
Знам, че през последните две седмици Люк Клермон и баща му се трудиха здравата, за да възстановят мястото. Рижия се зае да им помага, поради което почти не го виждахме, но днес на път за кафенето бях пропуснала да се отбия и да проверя докъде са стигнали.
– Сега какво ще стане с мястото?
– И аз знам колкото ти – сви рамене Жозефин.
Знам какво си мисли. Мина цяла седмица, откакто Рейно се надигна от леглото. Скоро започва учебната година. Време е да се връщам в Париж. Но въпреки това...
– Не може да си тръгнеш днес – каза Оми, когато се опитах да ѝ съобщя сутринта. – Довечера е краят на Рамазана. Довечера ще има супа харира, овесена супа и шестнайсет вида бриуат[23], печено агнешко, пикантен кускус, чебакия и пълнени фурми. Освен това ще правя селу[24] по рецепта на майка ми, а ти никога няма да си простиш, ако пропуснеш шанса да го опиташ.