Поканени сме, разбира се. Поканени са хора от двата бряга на Тан, дори речните цигани. В къщата на Ал-Джерба и на Махджуби няма достатъчно място за всички, но нощите още са топли, а пристанът е идеално място за празненства. По брега на реката вече подреждат дървени подпори и пейки, а лодките, които са най-близо до пристана, се украсяват с фенери и цветни лампички. Всички жени ще бъдат облечени с най-хубавите и най-пъстрите си дрехи – никакво черно днес – и ще ухаят на масло от пачули, кедър, сандалово дърво и рози. Децата ще играят, минарето ще бъде осветено, а аз съм приготвила различни бонбони с шам фъстък, кардамон и позлата, увити във фунии от шарена хартия, които ще раздаваме на всички.
Естествено, не всички ще дойдат. Семейство Ашрон си останаха противници на събитието, някои младежи от спортната зала също отказаха да участват. Въпреки това в Ланскене не се е случвало подобно нещо. Магрибите, речните плъхове, селяните и гостите ще се съберат, за да отпразнуват края на жертвените пости...
– Без вино, разбира се – каза Жозефин. – И никакви танци. Как така?
Засмях се.
– Сигурна съм, че ще се справиш.
Тя ме погледна.
– Говориш така, все едно няма да си тук довечера.
– Разбира се, че ще дойда.
Разбира се. Но усещам нещо във въздуха, Жозефин, нещо, което мирише на изгорели автомобилни газове и на мъгла над Сена, на чинари и на дъжд по септемврийските улици. Знам какво е. Ти също знаеш. Чувстваш притегателната сила на променящия се вятър. Отвън на площада се усеща уханието на есента. Сенките започват да се издължават. Анук говори с Жано – сериозно, пъхнала ръка в неговата, – а Розет, Чехълчо и Бам се гонят като вихри от листа по ъглите на застланите с обли камъни улици. Светлината е розова и някак тъжна – носталгичната светлина на отминаващото лято, – аз усещам, че нещо приключва, но какво? Белосаната камбанария на църквата е розова като розова вода. Река Тан прилича на ковано злато. Виждам цялото
Ланскене – от "Сен Жером" до Ле Маро. И хората виждам, цветовете им се извиват като струйки пушек на фона на просветляващото лятно небе.
Толкова много хора. Толкова много истории. И всички са преплетени с моята в тази плетеница от светлина.
В своята градина Франсис Рейно полива прасковената костилка и си мисли за Арманд. На палубата на своята къща лодка Рижия лежи по гръб и чака звездите. На моста Пол-Мари наблюдава как синът му хваща един костур и се усмихва – непознато усещане, което той опипва с върховете на пръстите си, както проверяваш дали не са останали трохи по мустаците ти, след като си ял сандвич. В джамията старият Махджуби е готов за молитвата. Върхът на минарето искри на слънцето. На една уличка в Ле Маро Франсоаз и Карин Ашрон седят заедно с Мая до кашон с две кученца. Дуа е седнала на брега на реката и се взира в Тан. Вече не носи абая, а джинси, туника и червените си чехли. Алиса Махджуби е до нея, късата ѝ коса не е покрита, очите ѝ са пълни със сълзи.
Разбирате ли, накъдето и да погледна, всичко ме свързва с Ланскене. Истории, хора, спомени, неуловими като лятната мараня, но въпреки това имат отзвук, сякаш тези струни от светлина свирят мелодия, която най-сетне може да ме отведе у дома. Значи магазинът за шоколад най-сетне е готов. Изпитвам необяснима неохота да погледна. По-добре да го запомня какъвто го видях преди седмица – развалина, обгоряла и изоставена. Само че никога не ме е бивало да зарязвам нещата. Опитвала съм, но винаги оставям и частица от себе си като семенце, което чака шанса си да прорасне.
Някой като теб...
Призивът на мюезина се понесе над реката откъм Ле Маро. В същото време часовникът на църквата отбеляза и половина. Жано Дру се е прибрал у дома, Анук стои на ъгъла на улицата, а сянката на Чехълчо е в нозете ѝ като пътен знак.
Над главата ми се чу тихо проскърцване. Дървената табела над вратата на магазина, закрепена със скоба на стената. Гласчето ѝ е тихичко, но упорито, като на птиче, което чурулика: опитай ме, вкуси ме, пробвай ме.
Вдигам поглед. Табелата е празна, очаква надписа. Представям си го – с червени и жълти букви, сякаш събитията от изминалите осем години са старателно скътани някъде и не са останали никакви остри ръбове, никакви празнини, само лустрото на наваксаното време.
И ухае на Америка, на двореца на Монтесума – пикантно, в златни чаши, смес от вино и сок от нар. Ухае и на сметана и кардамон, на жертвени огньове, на храмове и дворци, на ванилия, на мока и на рози. Ароматът е покоряващ, пронизва ме като вятър, помита ме като любов...