Выбрать главу

Аллаху Акхбар, Аллаху Акхбар...

Френският закон ясно гласи, че всеки призив към молитва трябва да бъде отправян от вътрешността на сградата и без никакви средства за усилване на звука. В този случай в комина беше закрепена стълба, така че мюезинът, отправящ призива, да може да се възползва от естествената акустика на сградата. Съзнавах, че старият Махджуби беше спазил закона, но бях сигурен, че предизвикателството е преднамерено. Ролята на мюезин в повечето случаи изпълняваше синът на Махджуби, Саид, а днес вече призивът му за молитва се разнася из целия квартал Ле Маро. Чуваме го по пет пъти на ден, отче, долита до нас откъм реката и понякога усещам (прости ми, Боже), че сутрин и вечер бия църковните камбани много силно, за да се съревновавам с него.

И тогава, почти по същото време, онази жена се нанесе в магазина. Сестрата на Карим Бенчарки и детето ѝ, момиче на единайсет-дванайсет години. Не създаваха неприятности, но, изглежда, неприятностите веднага ги последваха. Нищо конкретно. Никакви злополуки, никакви спорове. Посетих ги, за да се представя, и предложих подкрепата си, ако се нуждаят от нея. Жената почти не говореше. Стоеше със сведени очи, привела глава, облечена в черно от глава до пети – разбрах, че подкрепата ми не е нито добре дошла, нито необходима. Оставих я на мира. Беше показала ясно, че не иска да общува с човек като мен.

Но аз винаги гледах да я поздравя, когато се разминавахме на улицата, въпреки че тя дори не ми кимаше, нито реагираше на поздрава ми. Що се отнася до момичето, рядко го виждах. Дребничко същество с големи очи, които изничат под забрадката. Един-два пъти се опитах да я заприказвам. И тя като майка си не ми отговаряше.

И така, аз наблюдавах от отсрещната страна на площада по същия начин, както преди осем години, когато Виан Роше се премести в града. Очаквах поне нещичко да ми подскаже какво върши тази жена.

Защо се беше изнесла от къщата на брат си? Защо беше избрала да живее отделно от общността в Ле Маро?

Но жената в черно не разкриваше нищо. Никакви доставки на стоки, никакви търговци, никакви работници, никакви близки. Имаше няколко посетители: всички жени, всички магриби и всички – с деца. Майките никога не се задържаха, но децата – все момичета – често оставаха през деня, понякога бяха дори цяла дузина. Не разпознавах повечето момичета, нито дори майките им, облечени по този начин, и ми отне известно време, за да осъзная, че жената отваря училище.

Френските училища – поне държавните – са определено светски. Никакви религиозни предразсъдъци, никакви молитви, никакви религиозни символи. Момичета като Соня и Алиса Махджуби винаги са успявали да се справят с това. Но някои от другите момичета не успяваха. Знаех, че Захра ал-Джерба например така и не се записа в средното училище, а остана вкъщи да помага на майка си. Началното училище в нашето малко селце е намерило начин да се приспособи. Но в по-големите градове като Ажен проблемът със забрадката оставаше. А сега, изглежда, Ле Маро си беше намерил решение.

Повечето ученички бяха облечени еднакво, в черно и със забрадка, която покриваше косите им – невръстни вдовици без време, със срамежливо извърнати лица. Шаловете хиджаб са предимно черни, но има и едва доловими разлики: някои са плетени, други са забодени с карфици, трети са умело надиплени, други са увити около сложни кокове, а има и скромни като покривала на монахини.

Момичетата, разбира се, никога не говореха с мен, но някои от тях от време на време хвърляха любопитни погледи към църквата с нейните варосани стени, високата островръха камбанария и статуята на Девата над главния вход. Прави ми впечатление колко рядко ги виждаме вече тук, от нашата страна на реката. За три месеца от отварянето на училището преброих петнайсет момичета магриби на възраст от десет до шестнайсет години, които идваха заедно на училище, говореха и се кискаха с ръка пред устата, докато пресичаха моста към Ланскене.

По това време Ле Маро вече пращеше от живот – повече от сто и петдесет човека, мароканци, алжирци, тунизийци, бербери, – което, предполагам, не е кой знае какво за някой, свикнал с Париж или Марсилия, но тук, в Ланскене, на брега на Тан, си е половин село.

Защо тук? В съседните села няма такива общности. Може би заради джамията, може би заради малкото училище, може би заради факта, че цяла улица е на разположение на предприемчивите. Във всеки случай, за по-малко от осем години нашите новодошли се бяха умножили като глухарчета през пролетта и така бяха превърнали Ле Маро от една-единствена цветна страница в цяла чуждестранна глава.