– Може би трябва да тръгваме – предложих на Виан. –Съжалявам, не биваше да ви водя тук.
Тя се усмихна.
– Вие ли ме доведохте? Спомнете си, че дойдох да видя къщата на Арманд.
Разбира се. Бях забравил.
– Празна е. Все още принадлежи на момчето на Клермон. Той не искаше да я продава, но не виждам и как ще живее там.
Виан гледаше замислено.
– Чудя се дали ще ни позволи да останем? Само за няколко дни, докато сме тук. Ще се погрижим за къщата, ще я почистим, ще стегнем градината...
– Може би, но... – свих рамене.
– Добре – отвърна тя.
Просто така. Решено. Сякаш изобщо не си е тръгвала. Трябваше да се усмихна – а аз не съм човек, който се усмихва лесно или често.
– Поне погледнете къщата. Доколкото знам, се разпада.
– Не се разпада – възрази Виан.
Не се и съмнявах, че е права. Люк Клермон нямаше да остави къщата на баба си да се разруши. Предадох се на неизбежното.
– Преди тя слагаше ключовете за входната врата под саксия на двора. Вероятно все още са там – казах.
Изобщо не бях сигурен дали трябва да я насърчавам да остане, но мисълта, че Виан Роше отново е в Ланскене, дори сега, в тези трудни времена, ми се струваше почти неустоима.
Самата Виан не изглеждаше изненадана. Вероятно животът ѝ винаги е такъв; решенията на проблемите ѝ сами се предлагат като ухажори. Моят проблем е болезнено заплетен като топка бодлива тел и накъдето и да мръднеш, може да те пореже. Чудя се дали ще се убода по време на този малък антракт. Най-вероятно.
Виан Роше ми се усмихна.
– О, и още нещо! – подметна.
Въздъхнах.
– Обичате ли праскови?
Единайсета глава
Неделя, 15 август
Ле Маро. Тук започват неприятностите. Ле Маро, откъдето тръгна всичко. Там за първи път срещнах Арманд, докато минавах покрай малката ѝ къща. Неприятностите винаги започват там: там циганите завързват лодките си, там Анук си играеше с Чехълчо по обраслите с тръстика брегове на Тан. Пак там Арманд ми каза да се махам, но аз не мислех трезво.
До къщата ми растеше праскова. Ако дойдеш през лятото, плодовете трябва да са зрели и готови за бране.
И наистина – имаше пораснала праскова с наполовина вдървени от възрастта клони и листа с форма на кама, обгорени от слънцето. Но Арманд беше права – плодовете бяха зрели. Откъснах три, все още топли от слънцето и мъхести като бебешка главичка. Подадох едната на Анук, другата на Розет. Третата дадох на Рейно.
Ароматът на праскови беше навсякъде, сънлив аромат от края на лятото, който сякаш оставяше зарево във въздуха като диря от залеза. Къщата на Арманд се намира на възвишение, малко е отделена от останалата част от Ле Маро и от тази удобна точка се открива гледка надолу към реката. По булеварда имаше светлини, отразяваха се по повърхността на водата като светулки. Вече долавяхме тихите вечерни шумове: гласове, потропване на тенджери и тигани, деца, които играят в задните дворове, щурчета и жаби край водата, след като птиците утихнеха.
Анук беше намерила ключа за задната врата там, където Арманд винаги го оставяше, но вратата вече беше отключена, както много други врати в Ланскене. Газта и електричеството бяха прекъснати, но старата готварска печка на Арманд беше тук, ако ни се приискаше да готвим, а зад къщата имаше купчина дърва. В шкафа намерихме спално бельо и вълнени одеяла в лимонено, розово, ванилово и синьо. В стаята на Арманд имаше двойно легло, в стаята горе – сгъваемо, а в дневната – диван. Отсядала съм и на по-лоши места.
– Наистина ми харесва тук – каза Анук.
– Бам – съгласи се Розет любезно.
– Тогава е решено – отсъдих. – Ще преспим, а сутринта ще говорим с Люк.
Рейно, който все още държеше прасковата си, изглеждаше скован и притеснен. Толкова е благовъзпитан, че по-скоро би спал в канавка, отколкото да се настани в празна къща без официалното разрешение на собственика. Що се отнася до прасковите, нямаше и съмнение, че и тях брои за откраднати, затова ме гледаше със същото безпокойство, с което Адам трябва да е погледнал Ева, когато му е подала забранения плод.
– Няма ли да я изядете? – попитах аз. Анук и Розет бяха излапали своите на лакоми, сочни хапки. Сетих се, че само веднъж съм виждала Рейно да яде – за него храната е сложна работа: трябва колкото да я вкусваш, толкова и да се страхуваш от нея.
– Слушайте, мадмоазел Роше...
– Моля ви – прекъснах го, – наричайте ме Виан.