Той прегърна първо мен, а след това Анук и се взря с откровено любопитство в Розет, която го посрещна с оголени зъби и дързък маймунски звук – каак-каакк! Първоначално това го сепна, а след това го разсмя.
– Донесох ви някои запаси – отбеляза Люк. – Но, изглежда, сте закусили.
– И да не вярваш – усмихнах се, – чистият въздух ни отваря апетита.
Люк се ухили и подаде пресни кроасани и кифли с шоколад.
– Тъй като сте тук по моя вина – каза той, – каня ви да останете колкото искате. На баба би ѝ харесало.
Попитах го какво смята да прави с къщата сега, след като вече е негова. Той сви рамене.
– Не съм сигурен. Може би ще живея тук. Ако родителите ми... – подхвана той, но смени темата: – Сигурно си чула за пожара.
Кимнах.
– Случват се инциденти – продължи той. – Но мама смята, че има нещо повече. Тя смята, че Рейно е запалил пожара.
– Така ли? – попитах. – А ти какво мислиш?
Спомням си Каро Клермон, една от най-яростните клюкарки в Ланскене, която винаги се е хранила със скандалите и драмите на селския живот. Мога да си представя прикритото злорадство, с което е посрещнала позора на Рейно, смекчавайки слуховете с прекомерна проява на съчувствие. Люк сви рамене.
– Е, никога не съм го харесвал особено. Но не мисля, че той го е направил. Искам да кажа, че е студен и някак скован, обаче не би извършил такова нещо.
Люк беше част от малцинството. Чухме слуха още дузина пъти преди края на деня. От Нарсис, който носеше зеленчуци от магазина си, от пекаря Поату, от Жолин Дру, учителката, която се отби със сина си да ни види. Всъщност, изглежда, по-голямата част от Ланскене мина през Ле Маро днес – с едно изненадващо изключение, – след като новината за нашето пристигане се разлетя като семена от глухарчета на вятъра.
Виан Роше се е върнала, казваха те. Виан Роше най-накрая си е у дома...
Но това е абсурдно. Аз имам дом. Той е закотвен на Елисейския пристан. Вече не принадлежа на това място, както не принадлежах и преди осем години, когато пристигнахме с Анук. И все пак...
– Би било толкова лесно – рече Гийом. – Може да ремонтирате стария магазин за шоколад. Малко боя, всички можем да се включим...
Зърнах искра в погледа на Анук.
– Трябва да видите лодката ни в Париж – казах аз. – Точно под "Пон дез Ар", а сутрин цялата река е покрита с мъгла, точно като Тан.
Искрата изчезна, скрита под дългите мигли.
– Гийом, трябва да дойдеш да ни видиш.
– О, прекалено стар съм за Париж – усмихна се той. – А и Пач е свикнал да пътува в първа класа.
Гийом Дюплеси е един от малкото, които не вярват, че Рейно е виновен.
– Това е просто злобен слух – твърди той. – Защо Рейно би изгорил едно училище?
Жолин Дру беше сигурна, че знае причината.
– Заради нея, ето защо – отсече тя. – Жената с бурка. Жената в черно.
Анук и Розет бяха излезли навън и тупаха прашен килим с две стари метли. Синът на Жолин, Жано, беше с тях – момче на възрастта на Анук, което помня от дните на стария магазин за шоколад. Двамата с Анук бяха добри приятели въпреки заядливата му майка.
– Коя е тя? – попитах аз.
Жолин повдигна вежди.
– Изглежда е вдовица, сестрата на Карим Бенчарки. Познавам Карим – много е мил, – работи в спортната зала в Ле Маро. Но тя е различна. Нападателна. Надменна. Казват, че мъжът ѝ се развел с нея.
– Искаш да кажеш, че не знаеш? – учудих се аз, защото Жолин е една от най-ревностните клюкарки в Ланскене. Трудно ми е да повярвам, че не е разкрила всяка малка подробност относно новодошлата още щом жената се е преместила тук.
Жолин сви рамене.
– Ти не разбираш. Тя не разговаря с никого. Не е като другите магриби. Не знам дори дали говори френски.
– Не си се опитвала да разбереш?
– Не е толкова лесно – отвърна Жолин. – Как започваш разговор с някого, който никога не си показва лицето? С някои от жените в Ле Маро имахме приятелски отношения. Преди Каро ги канеше в къщата си на чай. Хората си мислят, че ние сме просто селяни, но тук сме много мултикултурни. Ще се изненадаш, Виан. Дори започнах да ям кускус. Знаеш ли, наистина е много здравословно и не напълняваш толкова, колкото си мислиш.
Усмихнах се скришом. Жолин Дру и Каро Клермон си въобразяват, че могат да навлязат в една култура, защото им харесва да ядат кускус. Представям си събиранията на чай в къщата на Каро: разговорите, дребните сладкиши, порцеланът, среброто, канапетата. Добронамерените дискусии, които целят да насърчават entente cordiale. Потреперих при мисълта.