Пътят ме отведе покрай къщата, от която излезе момичето със синия кафтан. Пръчката с хванатия в плен бръмбар лежеше отстрани на пътя. Освободих го, той бръмна ядосано към мен, преди да отлети, и аз спрях, за да огледам жилището.
Както повечето къщи в Ле Маро, това беше двуетажна сграда с нисък покрив, наполовина направена от дърво, наполовина – от жълта тухла. Изглеждаше като две къщи, събрани заедно, вратата и кепенците бяха боядисани в зелено, а на первазите имаше саксии с червено мушкато. Отвътре се чуваха гласове, смях, разговори. Подушвах готвено, подправки и мента. Докато подминавах, вратата се отвори и малкото момиче с жълта туника се втурна на улицата. Щом ме видя, спря и се взря в мен със светлите си очи. Сигурно беше на пет или шест, прекалено малка, за да носи забрадка. Косата ѝ беше прибрана на две опашки, вързани с жълта панделка. Носеше златна гривна на пухкавата си китка.
– Здравей! – обадих се.
Малкото момиче не откъсваше втренчения си поглед.
– Опасявам се, че пуснах бръмбара ти да избяга – осведомих я и погледнах към захвърлената пръчка. – Беше много тъжен, овързан така. Утре можеш отново да го хванеш. Разбира се, ако той иска да си играе.
Усмихнах се. Детето продължи да ме гледа. Дали беше разбрала? Виждала съм момичета на възрастта на Розет, които почти не говорят френски, въпреки че са родени тук. Обикновено усвояват езика, докато завършат начално училище, но някои от познатите ми семейства не бяха склонни да изпращат децата си в средното училище – понякога заради забраната да се носят забрадки, друг път, защото се нуждаеха от децата вкъщи.
– Как се казваш? – попитах детето.
– Мая. – Значи разбираше.
– Приятно ми е да се запознаем, Мая. Аз съм Виан. Отседнала съм в къщата ей там горе с двете си малки момичета.
Посочих старата къща на Арманд.
Мая, изглежда, се съмняваше.
– Онази къща там?
– Да. Беше на старата ми приятелка Арманд. – Виждах, че не беше убедена, и попитах: – Майка ти обича ли праскови?
Мая леко кимна.
– До къщата на приятелката ми расте праскова. Утре, ако искаш, ще набера малко и ще донеса на майка ти за ифтар.
Тази дума извика усмивката на Мая.
– Знаеш какво е ифтар?
– Разбира се.
С майка ми някога живяхме в Танжер. Място, което кипеше от живот, кипеше от противоречия. Винаги съм използвала храната и рецептите като начин да разбера околните, а понякога на място като Танжер храната е единственият език.
– Как върви угощението тази вечер? Има ли супа хариса[4]? – попитах. – Обожавам я.
Усмивката на Мая стана още по-широка.
– И аз – каза тя. – А Оми прави палачинки. Има тайна рецепта. Това са най-хубавите палачинки на света.
Изведнъж зелената врата отново се отвори. Женски глас проговори остро на арабски. Мая понечи да възрази, но неохотно се прибра. Фигура на жена в черно се появи на вратата, докато тя се затваряше – вдигнах ръка за поздрав, но вратата вече се беше затръшнала, преди да успея да разбера дали жената ме е видяла.
Но в едно бях сигурна. Жената, която току-що бях видяла, беше същата жена с никаб, която забелязах до църквата в деня на пристигането си и след това отново в Ле Маро. Сестрата на Карим Бенчарки, чието име, изглежда, никой не знаеше, жената, чиято сянка се разпростираше над цели две общности...
Докато се прибирах покрай Тан, тишината беше почти зловеща. Щурците и птиците бяха утихнали, дори жабите не се чуваха.
Местните казват, че във вечери като тази вятърът отан ще задуха всеки момент; Льо Ван дьо Фу, Лудият вятър, от който прозорците дрънчат, растенията изсъхват и хората губят съня си. Белият отан носи суха жега, Черният отан носи бури и дъждове. Откъдето и да задуха вятърът, промяната не закъснява.
Какво правя в Ланскене? Не мога да спра да се чудя. Вятърът ли ме доведе тук? И кой вятър ще бъде този път? Белият, който те държи буден, или Черният, който те подлудява?
Трета глава
Вторник, 17 август
Прости ми, отче, защото съгреших. Разбира се, вие вече не сте тук. Но трябва да се изповядам пред някого, отче, а да го направя пред новия свещеник – отец Анри Льометър с неговите джинси, избелена усмивка и нови идеи – е абсолютно невъзможно. С епископа положението е същото. Той всъщност смята, че аз съм запалил пожара. Няма да коленича пред тези хора, отче. Проклет да съм, преди да го направя.
4