А, и още нещо, Виан. До къщата ми растеше праскова. Ако дойдеш през лятото, плодовете трябва да са зрели и готови за бране. Дай няколко на малките. Няма да ми е приятно птиците да изкълват всичко. И помни: всичко се завръща. Накрая реката донася всичко обратно.
С цялата ми обич, както винаги,
Арманд
Дълго се взирах в страницата и чувах ехото от гласа ѝ. Чувала съм го толкова много пъти в сънищата си, тъкмо когато се унасям, нейния сух стар смях, усещала съм аромата ѝ – на лавандула, шоколад и стари книги – да озарява въздуха с присъствието си. Казват, че човек не умира, докато има кой да го помни. Вероятно затова Арманд се е задържала толкова дълго в съзнанието ми: черните ѝ като боровинки очи, дързостта ѝ, алените фусти, които носеше под черните траурни дрехи. И затова не можех да ѝ откажа, въпреки че ми се искаше, въпреки че си бях обещала никога да не се връщам в Ланскене, мястото, което най-много съм обичала и където почти се бяхме установили, но после вятърът ни погна и ние оставихме половината от себе си там...
Сега този вятър духаше отново. Духаше от отвъдното и носеше аромат на праскови...
Вземи и децата.
Е, защо не?
Наречи го ваканция, помислих си. Причина да напуснем града, да осигуря на Розет простор да играе, а на Анук – шанс да посети приятелите си отново. Да, Ланскене наистина ми липсваше: сиво-кафявите къщи, малките улички, които лъкатушат надолу към брега на Тан, тесните отрязъци обработваема земя по сините хълмове. И Ле Маро, където живееше Арманд, старите изоставени работилници за щавене на кожи, наполовина безстопанствените дървени къщи, наклонени като пияници към коритото на Тан, където циганите връзват лодките си и палят огньове край реката...
Посети Ланскене. Вземи и децата.
Какво лошо може да се случи?
Никога не съм обещавала нищо. Никога не съм имала намерение да променям вятъра. Но ако можеш да се върнеш назад във времето и да намериш себе си, каквато си била някога, не би ли опитала, поне веднъж, някак да предупредиш онази своя същност? Няма ли да поискаш да поправиш нещата? Да ѝ покажеш, че не е сама?
Четвърта глава
Събота, 14 август
Анук посрещна новината за пътуването ни с искрен и трогателен ентусиазъм. Повечето ѝ приятели от училище не са тук през август и тъй като Жан-Лу все още е в болница, тя много често е сама и спи повече, отколкото е полезно за нея. Съзнавам, че Анук има нужда да замине за известно време, всички имаме. През август Париж е ужасен – призрачен град, премазан от юмрука на жегата, магазини със спуснати кепенци, улици, по които се мяркат само туристи с раници и кепета с козирка и търговци, които ги следват като рояк мухи.
Казах ѝ, че заминаваме на юг.
– В Ланскене ли? – попита веднага тя.
Не бях очаквала това. Все още не. Може би бе разгадала цветовете ми. Но лицето ѝ моментално светна, а очите ѝ – които са изразителни като небето с всички негови нюанси – изгубиха буреносната си застрашителност, станала обичайна напоследък, и заблестяха от въодушевление точно както когато пристигнахме в Ланскене преди осем години. Розет, която подражава във всичко на Анук, я наблюдаваше внимателно и чакаше знак.
– Ако нямаш нищо против – казах най-накрая.
– Чудесно – отвърна Ани.
– Чудес – съгласи се Розет.
Рикошет върху мръсната Сена сигнализира одобрението на Бам.
Само Рижия не каза нищо. Всъщност, откакто пристигна писмото от Арманд, той беше изключително мълчалив. Не че изпитва някаква привързаност към Париж, просто го търпи заради нас, пък и смята за свой дом реката, а не града. Обаче в Ланскене не се бяха отнесли добре към него и той не го беше забравил. Все още беше ядосан заради загубата на лодката си и заради случилото се след това. Има неколцина приятели там – сред тях Жозефин, – но като цяло възприема градчето като свърталище на тесногръди фанатици, които го заплашваха, изгориха дома му, дори отказваха да му продават храна. А що се отнася до кюрето Франсис Рейно...
Въпреки откритата му непринуденост в Рижия има нещо враждебно. Като диво зверче, което, дори опитомено, никога не забравя жестокостта, той може да бъде и ревностно предан, и ревностно злопаметен. Подозирам, че Рижия никога няма да промени мнението си за Рейно и че изпитва единствено презрение към самото село, към малките питомни зайци от Ланскене, които живуркат тихо и кротко на брега на Тан и не се осмеляват да надникнат отвъд най-близкото възвишение, които сепнато потрепват и при най-лекия намек за промяна, при пристигането на всеки непознат...