– Имахме лек сблъсък – признах. – Сега като се замисля, може би не беше много разумно от моя страна да отварям сладкарница точно срещу църквата, и то в началото на постите...
Той се засмя. Имаше безукорни зъби.
– Сестра ми имаше същия проблем – осведоми ме.
– Рейно не одобряваше ли училището?
– Никога не го е крил. Още от самото начало беше враждебен. Инес помни как стоял с черното си расо и наблюдавал. Всеки ден, без да обелва и дума, скован от неодобрение.
Порази ме близостта на неговия разказ с онова, което самият Рейно ми описа. Онази жена в черно, която не продумвала и думичка – възможно ли е и двете страни в конфликта да воюват със собствените си сенки?
– Къде живее сестра ви сега?
– При мен, докато приключи ремонтът. По-добре е да живее със семейството си.
Думите му звучаха едновременно нехайно и собственически и ми напомниха за усещането, споходило ме в къщата на Ал-Джерба... че Инес Бенчарки може би е нещо повече от негова сестра. Може би първа съпруга? Не беше невъзможно. Оми май намекна нещо подобно. Ако е така обаче, защо Инес ще живее сама? И защо Карим Бенчарки ще лъже?
– Сестра ми имаше тежък живот – продължи Карим загрижено. – Съпругът ѝ почина млад, родителите ни ги няма вече, само аз бих могъл да се погрижа за нея. А сега, тъкмо отново си стъпи на краката, се случи това.
Изразих съжалението си.
– Не е просто жалко, а скандално. И вината е на свещеника. Трябва да бъде заставен да си плати. И ще бъде.
Реших да не защитавам Рейно, за да науча нещо повече.
– Значи мислите, че той е причинил пожара, така ли?
– Изобщо не се съмнявам – отговори Карим. – Не за пръв път се замесва в такива работи. Онзи случай с речните хора, когато някаква лодка пламнала. Вашият магазин, разбира се, и как се е опитал да ви принуди да затворите. Мадам Клермон ми разказа всичко. Този човек си въобразява, че е кметът на Ланскене.
– Каро Клермон ли?
– Да – кимна той. – Тя много подкрепя малката ни общност.
Всъщност това не ме учуди. Каро Клермон от край време обича да е незаменима. Някога беше сред библейските кръжочнички на Рейно, а сега се беше преориентирала към отец Анри Льометър, на фона на чиято вежливост и момчешка външност сдържаността на Рейно изглеждаше още по-отблъскваща. Не ми беше трудно да си представя, че Карим със своята озаряваща усмивка я привлича по сходен начин.
Какво каза Рейно? Че Каролин се скарала с редовната си група за сутрешно кафе? Или просто тя от край време предпочиташе компанията на красиви млади мъже?
– Тук сте с дъщеря си, нали?
– С двете си дъщери – кимнах. – Анук и Розет. Сигурно вече сте ги мяркали.
– Ако ги бях виждал, щях да ги запомня. – В тона му сякаш долових помен от флирт. Отново се смаях от лекотата, с която пръскаше очарованието си – надали много мъже от Ле Маро притежават подобно умение. Той се приближи мъничко и аз усетих мириса на киф, примесен с нещо тъмно и сладко... може би тамян или шипър...
Зачудих се дали Карим знае, че балдъзата му е изчезнала. Тези семейства са много сплотени. Възможно ли е родителите на Алиса да крият отсъствието на дъщеря си дори от Соня и Карим?
Отново проверих цветовете му. Малцина искрят толкова ярко. Някои хора просто не могат да не греят и да не заслепяват всички. Затова ли Рейно не му вярва? Или има и друга причина?
– Бих искала да се запозная със сестра ви – казах. – Много съм чувала за нея.
– Разбира се, но ви предупреждавам, че сестра ми Инес е доста стеснителна. И затворена. Тя не... общува много.
– Но има дъщеря. Как се казва?
– Дуа, означава "молитва" на арабски.
– Много тъжно – да изгуби баща си толкова малка.
Сянка се спусна върху лицето му.
– Сестра ми има тъжен живот. Сега ѝ остана единствено Дуа. Вярата ѝ е всичко за Инес.
В този момент вратата на спортната зала се отвори и навън надникна човек с бяла джелаба. Разпознах един от мъжете, които бях зърнала в Ле Маро в деня на пристигането си, и знаех, че е Саид Махджуби. Той с нищо не показа, че забелязва присъствието ми, а заговори на арабски на Карим. Не разбирах думите, но долових колко напрегнато звучат и усетих резкия му бърз поглед към мен, преди отново да отмести очи.
– Извинете, трябва да тръгвам – каза Карим. – Пожелавам ви приятен престой тук.
После се извърна, отново влезе вътре и затвори червената врата зад себе си.
Останала сама, аз се върнах на булеварда. В късното утро слънцето вече се беше издигнало високо, но далеч от клаустрофобията на малката пресечка, където миришеше на киф и на пот, усетих желан полъх на свежест. Беше просто ветрец откъм реката, донесъл мирис на други места, на градински чай от планините, а също и пиперливата миризма на лагурус – кадифената трева, която расте покрай пясъчните дюни и танцува буйно на вятъра. И тогава разбрах какво се е променило.