Най-сетне покоят беше нарушен. Беше задухал отанът.
Четвърта глава
Петък, 20 август
Отец Анри Льометър ми се обади днес сутринта. Бях се събудил необичайно късно и той ме завари небръснат, току-що измушил се от кревата. Как успява да го прави, отче? Някакво специално сетиво ли притежава, та усеща кога съм най-уязвим? Така или иначе цъфна на прага ми точно преди часовникът на "Сен Жером" да удари девет и петнайсет и очите му блестяха почти – но не съвсем – толкова силно, колкото зъбите му.
– Мили боже, Франсис, изглеждаш ужасно!
Иска ми се да не ме наричаше така.
– Съвсем добре съм, благодаря – отговорих. – На какво дължа това удоволствие?
Той ме удостои с един от съжалителните си погледи и ме последва в къщата.
– Просто проверявам как е колегата ми – рече. – Епископът питаше за теб.
Епископът. Става все по-хубаво.
–А?
– Смята, че може би се нуждаеш от почивка. Спомена, че не изглеждаш добре.
– Нали уж в момента съм в почивка – отговорих малко рязко. – Не може да се каже, че съм затрупан с църковни дела.
Вярно беше – през последните няколко седмици отец Анри Льометър вършеше работата ми, а той служеше в още три малки селца, които си нямаха свой свещеник. Тъй като все по-малко млади мъже се присъединяват към духовенството и все по-малко хора ходят на църква, Ланскене е забележително с факта, че си има свой постоянен свещеник, който провежда литургия два пъти дневно и изповядва четири пъти седмично. Хората от другите села бяха принудени да привикнат с литургия само в неделя, а понякога дори им се налагаше да пътуват до друго село, за да отидат на църква. Нищо чудно, че броят на богомолците все повече намалява. Епископът и такива като него искат да ни убедят, че свещениците са като кухненски съдове – взаимозаменяеми. Може и да е вярно в Марсилия или в Тулуза. Но тук хората искат да си имат своя църква, свой изповедник. Искат да знаят, че Божието слово стига до тях не по някакъв небесен телеграф, а от устните на човек като самите тях, човек с мазолести длани, който познава и разбира живота им. Питам се колко изповеди е чул отец Анри Льометър в Ланскене. Ама искрени изповеди, не каквито правеше пред мен Каро Клермон, за да привлича внимание:
– О, отче, толкова се притеснявам, че може неволно да съм оскърбила някого. Онзи ден бях с Жолин Дру, пазарувахме в Ажен и спряхме да разгледаме летните рокли. Сигурно сте забелязали, че съм поотслабнала. Е, не е престъпление човек да иска да изглежда добре, а някои жени така се занемаряват... както и да е. Нали не ви отегчавам?
– Ни най-малко.
– А, добре. Жолин си беше харесала една рокля, а аз я предупредих, че сигурно няма да ѝ отива. Искам да кажа... няма как да не сте забелязали, отче, че Жолин често избира дрехи, които са прекалено младежки за жена на нейната възраст, да не говорим, че тя съвсем мъничко се позакръгли... Не бих ѝ го казала в лицето, но пък няма да съм добра приятелка, ако допусна да стане за смях заради облеклото си... А сега се чувствам толкова виновна...
– Достатъчно. Два пъти "Аве Мария "...
– Но, отче...
– Моля ви, мадам, не разполагам с цял ден.
Не. Дипломатичността и ласкателството не са сред дарбите ми. Не се съмнявам, че Анри Льометър ще се отнесе към проблема ѝ с повече разбиране. Аз често съм нетърпелив, остър. Не умея да прикривам чувствата си, както ги прикрива Анри Льометър. Не мога да симулирам интерес или състрадание, както прави той, нито пък съм в състояние да се отнасям към хората от паството си като към наивни овчици.
Въпреки това ги познавам по-добре, отколкото би ги познавал свещеник от града. Може и да са овчици, но са моите овчици и нямам намерение да ги отстъпвам на отец Анри. Как би могъл да ги разбере със своята избелена усмивка и с подкупното си поведение? Откъде би могъл да знае, че Ален Поату се е пристрастил към сиропа за кашлица и не иска жена му да узнае? Че Жил Дюмарен се обвинява, задето е позволил на сестра си да настани майка им в старческия дом "Мимозите"? Че Жозефин Муска преди крадеше и още изпитва нуждата да изкупва това си прегрешение? Че след смъртта на сина си Жан Марон искаше да се самоубие? Че Анриет Муасон, която сега е на осемдесет и пет, всяка седмица признава пред мен за кражба, която извършила като деветгодишна – някакво ръкоделие, което откраднала от сестра, загинала преди повече от шейсет години при нещастен случай с лодка по Тан? Че Мари-Анж Люка прави по интернет секс с момче, което не познава, и иска да разбере дали това е грях? Или че Гийом Дюплеси още се моли за душата на куче, умряло преди повече от осем години, а аз, да ми прости Бог, го оставям да вярва, че животните може би имат души и ще намерят място в рая?