– Знам, че не си съгласен, но може би трябва да се вгледаш в душата си. В душата и вероятно в съвестта си.
– В съвестта си ли! – избухнах.
Той отново ме удостои със снизходителен поглед.
– Знаеш ли, Франсис... може ли да те наричам Франсис?
– Вече го правиш – изтъкнах.
– Дано да ми простиш за искреността, но епископът, а и други споменаха за известна арогантност в поведението ти спрямо...
– Затова ли ме наказват? – Гневът ми беше твърде силен, за да го сдържам. – А аз си мислех, че е задето съм подпалил девическото училище.
– Никой не твърди такова нещо, Франсис. Нито пък те наказват.
– Тогава какво твърдят?
Той остави чашата си.
– Още нищо официално. Просто реших да те предупредя. – Стрелна ме с една от усмивчиците си. – Наистина не си помагаш, така да знаеш. Може би Бог ти изпраща това изпитание като урок по смирение.
Стиснах юмруци зад гърба си.
– Ако е така, не се съмнявам, че не се нуждае от теб, за да ми обясняваш намеренията му.
Отец Анри като че леко настръхна.
– Опитвам се да ти бъда приятел, Франсис.
– Аз съм свещеник. Нямам приятели.
Вчера въздухът беше потискащо застоял. Днес духа сух стържещ вятър. В бурния въздух се носят и увисват малки частици слюда, мирис като на стар дим прониква във всичко. В стария магазин за шоколад Люк Клермон ремонтира. До едната стена е издигнато скеле, покривът е покрит с голям найлон. Сега обаче заради вятъра найлонът скърца и плющи като старо корабно платно. На улицата жените придържат полите си, летят хартии, слънцето прилича на диск от сребристо фолио на небето зад неистово разхвърчал се прахоляк. Разбира се, това е Белият отан, който е вездесъщ по това време на годината. Обикновено трае няколко седмици и за него има колкото щеш истории и поговорки.
Преди мразех тези истории, тези варварски късчета, които се пръскаха като семена от глухарче и нахлуваха в градината на нашата вяра. Но вече се научих да ги толерирам, макар и да не им вярвам напълно. Винаги можем да се поучим от историите, били те религиозни или светски.
Хората по тези места твърдят, че Белият отан може или да подлуди човек, или да прогони демоните му. Разбира се, това е бабешка история. Но както казваше Арманд Воазен, понякога си струва да се вслушваме в бабите.
Сега, докато проследявам с поглед отец Анри, който си тръгва, навел глава заради бръснещия вятър, за един кратък миг се питам какво е нужно, та Белият отан да прогони него.
Пета глава
Петък, 20 август
Вятърът прави хората раздразнителни, всяка учителка го знае – да, отче, и всеки свещеник. Белият отан вече предизвика многобройни кавги, гневни изблици и дребни прояви на вандализъм: три преобърнати сандъчета за цветя на площада, графити по обгорената стена на стария магазин за шоколад – всички говорят, че тази година Лудият вятър се е промъкнал в съзнанието на общността и прави хората на глупаци.
Каро Клермон е една от тях. Вятърът изважда на показ най-лошите ѝ страни. На мен особено ми е втръснало от нея, от неприятното ѝ поведение, което познавам до болка. Онзи ден се отби да провери дали не се нуждая от нещо, а преди да си тръгне, успя да изстреля откос от неприятни забележки – маскирани като съчувствие, разбира се – и да ми пожелае всичко най-хубаво в бъдеще.
– Защо, заминавате ли някъде?
Тя леко се смути.
–Не, аз...
– А, явно не съм разбрал – удостоих я с най-злобната си усмивка. – Между другото, предайте поздрави на сина си. Той е чудесно момче. Арманд би се гордяла с него.
Каро потръпна. Всички в Ланскене знаят, че двамата с Люк се разминават по различни въпроси, включително за избора му на университет и решението му да учи литература, вместо да се присъедини към семейния бизнес, както и във връзка с къщата на баба му. Арманд съвсем ясно беше дала да се разбере, че къщата принадлежи на Люк, но според Каро трябваше да я продадат и да вложат парите другаде. Естествено, Люк не дава да се издума, което е причина за известно напрежение в дома на Клермон. Така или иначе при всяко споменаване на Люк и на неговите планове Каро потръпва по този начин. Колкото и да ми е приятно да я жегна, така не подобрявам положението си. Отец Анри Льометър се е справил добре и го е обсъдил (строго поверително, разбира се) с всички жени в Ланскене, на които може най-много да се разчита, че ще разпространят новината.