– Да, добре съм – уверих момчето. – Можеш ли да накараш кучето да млъкне?
Момчето ме изгледа състрадателно.
– Всъщност не. Влад вярва в свободата на словото.
– Така чувам и аз.
– Обаче е много подкупен. – Хлапето бръкна в джоба си и извади бисквита. Влад млъкна и вдигна лапа. – Ето, цената на спокойствието – даде му бисквитата Пилу.
Поклатих глава и насочих вниманието си към графитите по стената на магазина за шоколад. Стената трябва да се вароса, но и тогава графитите ще личат, ако най-напред не ги изтъркам. Донесъл съм си четка и малко белина.
– Защо го правите? – попита Пилу.
– Е, все някой трябва да го направи – свих рамене.
– Но защо вие? Не е вашата къща.
– Не ми харесва как изглежда. Хората не бива да виждат графити на път за църквата.
– Аз не хода на църква – осведоми ме Пилу.
– Знам.
– Маман каза, че и вие не ходите.
– Не е точно така, но не очаквам да разбереш.
– Напротив, разбирам. Заради онзи пожар е – заяви той.
Отново ми идеше да прихна.
– Майка ти те е научила да говориш направо.
– О, да – весело се съгласи Пилу.
Отново затърках надрасканото със спрей. Боята беше попила в порестата стена и се беше просмукала в мазилката. Колкото повече търках, толкова по-упорито се вкопчваше в стената боята. Изругах под мустак.
– Това хлапе Ашрон... – процедих през стиснати зъби.
– О, не беше той – осведоми ме Пилу.
– Откъде знаеш? Видя ли нещо?
– Тц – поклати глава Пилу.
– Тогава откъде знаеш?
– Приятелката ми казва, че думата е на арабски.
– Коя приятелка?
– Дуа. Тя живееше тук преди пожара.
Изгледах момчето донякъде изненадано. Колко интересно – точно това хлапе, което не се разделя с кучето си и живее в селското кафене, тоест в зловредна среда във всеки възможен смисъл на думата, се е сприятелило с дъщерята на Инес Бенчарки.
– И какво означава според Дуа?
Пилу сви рамене и коленичи, за да намести импровизираната каишка на кучето си.
– Не е много хубаво – осведоми ме той. – Според Дуа означава "уличница".
Шеста глава
Събота, 21 август
Най-сетне признак, че не всичко е наред по улиците на Ле Маро. Досетих се, когато видях Саид и другия мъж пред спортната зала, но накрая слухът плъзна и заромоли из квартала като дъждец:
Чухте ли?
Чухте ли?
Научих го от Оми ал-Джерба. Срещнах я, докато с Розет пресичахме моста на път за Ланскене. Тя изграка за поздрав и ми махна да отида при нея.
– Тук всичко лудва – осведоми ме с дрезгавия си глас. –Усещаш ли го? Вятъра. Вятърът побърква всички. – Тя се усмихна на Розет с розовите си като венчелистче венци. – Това малката ли е? Обича ли кокосови сладки? – извади Оми една от джоба на бродирания си кафтан. – Направих ги за Рамазан. – Подаде курабийката на Розет и същевременно самата тя тайно лапна една. – Това не се брои – осведоми ме, когато забеляза, че се изненадах. – Пък и съм твърде стара да постя цял ден – намигна Оми на Розет. – Бисмиллах!
Розет изду бузи и ми каза със знаци: маймунките също обичат кокос.
– Естествено – съгласи се Оми, която явно беше разбрала идеално. – Още една за малкото ти приятелче.
Розет се засмя ликуващо с пълна с кокос уста. Оми подръпна косата ѝ с цвят на невен.
– Говори се, че Алиса Махджуби избягала от къщи – изтърси тя.
– Кой говори?
– Злите езици. Според майка ѝ лежала болна, но никой не я виждал от три дни, а Рима Бузана май я забелязала през нощта в сряда сам-самичка да върви към селото.
– Наистина ли?
– Женски приказки, разбира се. Рима все завижда на Махджуби. И тя има дъщеря – на двайсет и пет и още е неомъжена, ама езикът ѝ реже като кухненски нож, – докато дъщерята на Исмаила взе най-красивия мъж в Ланскене... – стрелна ме Оми с развеселен поглед. – Алиса обаче от край време е непокорна, а Соня не обелва нито дума. Все пак може би не е нищо сериозно, иншаллах.
Взрях се в нея и отбелязах:
– Всъщност не мислите така.
Тя се засмя.
– Мисля, че никога не съм виждала Исмаила Махджуби да се разхожда толкова много. През повечето време е твърде погълната от себе си да отскочи дори до пазара. Е, може да се опитва да отслабне. Или пък смята да купи някоя от празните къщи покрай реката. Или се мъчи да намери момичето, преди да избухне скандал...
– Но защо ще бяга Алиса?
– Кой знае? – сви рамене Оми. — Момичета! Шантава работа. Ала сега, когато Саид оглави джамията, моментът не е подходящ дъщеря му изведнъж да започне да се репчи.