– Не днес. Но не забравяй, че двамата с Жозефин ще ни гостуват утре на вечеря.
Тя направи физиономия.
– Руууж.
Рижия.
Прегърнах я. Миришеше на река и на нещо по-сладко, нещо като бебешки сапун и шоколад.
– Знам, че ти липсва, Розет. И на мен ми липсва. На всички ни липсва. Но си прекарваме хубаво, нали?
Тя изграка изразително и избъбри поредица от думи на своя си език, от които долових само Пилу и Влад, и (учудващо) страхотен. Червената драскулка, която днес представляваше Бам, подскачаше буйно около краката ѝ, цялата искряща и бронзирана с праха от пътя.
Засмях се. Малката ми Розет е родена комедиантка. Въпреки всичките си странности моето зимно дете понякога донася слънце.
– Хайде да си вървим у дома – подканих я.
Заслонихме очи от праха, обърнахме гръб на реката и поехме обратно нагоре по стръмното възвишение към мястото, което току-що бях нарекла дом и където първите праскови на Арманд започваха да капят.
Седма глава
Събота, 21 август
Върнахме се с попътен вятър, а Розет през цялото време пееше: Бам, бам, БАМ, бам бадда–БАМ. Разбира се, това е песента на майка ми. Розет всъщност не напява думите, но има слуха на баща си. Тупа с крачета и пляска с ръце.
Бам, бам Бам! Бам, бадда–БАМ!
И вятърът се присъединява, листата танцуват във вихъра му. Тази година есента настъпва рано и цветовете вече се променят. Липите се оголват първи и изтръскват конфетите си в небето. Косата на Розет е в почти същия нюанс на златисточервеникавото като падащите листа, които тя тъпче с крачетата си, все едно гаси пламъци.
Туп, туп, туп. Бам, бадда–бам!
Усетих, че Алиса наблюдава иззад притворените капаци на прозорците на къщата. На мен е казала само няколко думи, откакто пристигна, но се държи по-непринудено с Анук и Розет, макар че все още е предпазлива. Захвърлила е хиджаба и носи косата си на две дълги плитки, които направо омагьосват Анук и Розет. Приемаме основното си ядене след залез, за да спазваме Рамазан, но доколкото ми е известно, Алиса не се моли. Гледа телевизия и чете...
Не днес, реших.
Заобиколих къщата и погледнах прасковата на Арманд. Вече дадох плодове на Гийом, на Поату, на Ясмина ал-Джерба, плюс плодова пита на Нарсис и жена му и обещах тарт на Люк Клермон, който ремонтира стария магазин за шоколад, и още един на Жозефин. Въпреки това останаха много праскови, които вятърът сега брули.
– Трябва да оберем прасковите днес – заявих, влизайки в кухнята. – Арманд никога няма да ми прости, ако ги оставя на осите.
– Ура! Прасковено сладко! – провикна се Анук и скочи от канапето.
Усмихнах се. Една от най-умилителните черти на Анук е лекотата, с която преминава от детството към зрялата възраст, от светлина към сянка, като пеперуда, която прехвърча от цвят на цвят, без да си дава сметка за промяната на световете. Днес тя е почти толкова мъничка, колкото беше, когато пристигнахме тук преди години.
Алиса, която ѝ е горе-долу връстничка, вече изглежда много по-голяма от нея. Какво ли си мислят сега родителите ѝ? Защо никой не я търси? И колко време мога да я държа тук, преди новината да се разчуе?
– Познаваше ли Арманд? – попитах. – Беше баба на Люк и моя приятелка. Мисля, че тя щеше да ти допадне. Не всички я харесваха – тя вбесяваше мосю кюрето например, – но имаше добро сърце и Люк много я обичаше. Тя е причината да съм тук. Обещах ѝ да обера прасковите.
Най-сетне по сериозното лице заискри усмивка.
– Прилича на дядо ми – каза Алиса. – И той обича да отглежда разни неща. До къщата има слива. Раждала е само веднъж, но той се грижи за дървото, все едно е единственият му син.
Това беше най-дългата реч, която бях чувала от Алиса. Може би общуването с Анук ѝ беше помогнало да си върне гласа. Усмихна се.
– Искаш ли да ни помогнеш? Ще направим сладко от праскови.
Бам. Сладко. Пам. Бадда–бам! – изтананика Розет, взе една дървена лъжица и я застави да танцува върху масата.
Алиса се заинтригува.
– Сладко от праскови ли?
– Рецептата е много лесна. Вече разполагаме с всичко необходимо. Захар за сладко – това е захар с добавен пектин, за да може сладкото да стегне както трябва, – бакърен съд, буркани, канела... А, да, и праскови, разбира се. – Усмихнах се. – Хайде, помогни ни да наберем плодовете.
Тя се поколеба за миг, после ме последва навън. Беше напълно безопасно – къщата е уединена, а прасковата не се вижда от улицата. Вятърът духаше безмилостно и земята под дървото вече беше покрита с окапали плодове. Оставиш ли ги повече от минута, осите ги нападат, но точно тези праскови са идеални за сладко, а всички заедно събрахме предостатъчно за няма и десет минути.