Выбрать главу

Бакърената тенджера е на Арманд, макар че и аз имам почти същата. Тя е голяма и прилича на котле, а повърхността ѝ е грапава и очукана. Върху печката на Арманд прилича на вещерски казан – което не е много далеч от истината, подозирам, понеже има ли нещо по-близко до алхимията от превръщането на суровите съставки в нещо, от което устата ти се пълни със слюнка.

Бам, бам, продължи Розет да барабани по бакърения съд.

– Сега трябва да приготвим плодовете.

Пуснах студена вода в мивката. Измихме прасковите и извадихме костилките. Нищо че плодовете бяха понатъртени – така стават още по–сладки. Докато работехме с навити ръкави и облени със сок ръце, кухнята се изпълни със слънчевото ухание на праскови, захар и лято.

Бам. Сладко. Бам–бадда–бам, пееше Розет. Сред ивиците светлина и сянка тя приличаше смътно на мъхеста пчела, а Бам в сянката ѝ беше като рояк прашинки, които се гонеха във възторжения въздух.

Забелязах как докато Алиса наблюдава, една бръчка се врязва между лешниковите ѝ очи, и разбрах, че явно и тя вижда Бам. Сега, три дни по-късно, това не ме изненадваше. Обикновено хората не след дълго започват да забелязват Бам. Децата най-напред, но дори възрастните го виждат, стига съзнанието им да е отворено. Отначало е като игра на светлината, прашец върху чепка златисто грозде, а после...

Сладко! Бам!

– Защо не изведеш Розет навън?

Анук ме погледна развеселено. Розет е като пластмасово тромпетче – твърде шумно, за да чувам шепота. А днес за мен важното е шепотът, който Оми нарича уасуас, или тревожното нашепване на Сатаната. Досега обаче шепотът на Алиса беше твърде плах и не го чувах. Може би ако бяхме сами, помислих си... И с всекидневната магия по приготвянето на сладкото...

Отначало не се опитвах да я накарам да говори. Вместо това дръпнах монолог, който не изискваше тя да отговаря. Бърборех за рецептата, за Арманд и за магазина за шоколад, за Рижия и Париж, за лодката ни, за Анук, за Розет и за прасковите.

– Няма да сварим прасковите днес. Ще ги оставим да престоят една нощ. Един килограм захар за един килограм плодове без листата и костилките, разбира се. Нарязваме ги в бакърения съд – бакърът е най-подходящ за готвене, защото се нагрява най-бързо. Добавяме захарта. После с дървена лъжица натриваме захарта в плодовете и разбъркваме. Това е любимата част на Розет – усмихнах се, – защото най-много цапа. И понеже мирише страшно хубаво...

Забелязах как ноздрите на Алиса потръпнаха.

– Добавяме канелата. На пръчици, не смляна, начупени на две. Три-четири са достатъчно... – Лятното ухание бе станало есенно – на огньове на открито и на празника на Вси светии. На канелени палачинки, приготвени навън. На греяно вино и на изгоряла захар.

– Какво мислиш?

– Хубаво е – каза тя. Диамантената обичка на ноздрата ѝ отново потрепна и улови светлината. – А после?

– Чакаме. Покриваме съда с плат и оставяме сместа да престои една нощ. На сутринта палим печката и бъркаме, докато сладкото заври. Не е нужно да ври повече от четири минути. Накрая го разсипваме в бурканчета да е готово за зимата.

– За зимата ли? – стрелна ме тя с поглед.

– Разбира се, аз няма да съм тук, но сладкото е най-хубаво през зимата, когато нощите са дълги, въздухът е мразовит и когато отваряш бурканче със сладко, все едно отваряш бурканче със слънчева светлина...

– О! – унило възкликва тя. – Мислех, че ще останете.

– Съжалявам, Алиса, не можем.

– Кога? – почти шепнешком попита тя.

– Скоро. Най-много след две седмици. Но не се тревожи, няма да те изоставим.

– Ще ме вземете ли в Париж? – попита тя с блеснал поглед.

– Ще видим. Дано да не се налага. – Извърнах се от бакърения съд и я погледнах право в очите. – Не знам от какво бягаш, но се надявам да намериш по-добро решение. На никого ли не можеш да се довериш в Ле Маро? На свой близък? На учител може би?

Алиса се сепна.

– Не – каза.

– Но ходиш на училище, нали? – попитах. – Малкото училище срещу църквата?

– Ходех – отново потръпна момичето.

Ето я отново, помислих си. Инес Бенчарки, Жената в черно. Дори не съм споменала името ѝ, но сянката ѝ отново е достатъчно плътна, за да затъмни дори малката искрица светлина. От това ли се страхува толкова Алиса? От какво се опитва да избяга?

– Няма ли да ти липсват близките, ако заминеш за Париж? Родителите ти? Сестра ти?