Безмълвно поклати глава. Искрящата надежда в очите ѝ отново помръкна до мъжделив пламък.
– Тогава дядо ти. Сигурна съм, че му липсваш. – Стрелях напосоки, но в гласа ѝ долових искрена привързаност, когато говореше за стария Махджуби и за сливата в двора му.
Тя се извърна. Видях как една сълза бликна и се търкулна по бузата ѝ. В този момент изглеждаше много малка, по-малка дори от Анук, и почти без да се замислям, пресегнах се и я притиснах в прегръдките си. Тя се напрегна, после се отпусна и аз усетих как ридае, притиснала лице към рамото ми, хлипаше почти беззвучно, стиснала лактите си с ръце.
Оставих я да се наплаче. Понякога помага. Уханието на праскови край нас беше почти непоносимо. Прозорците дрънчаха от вятъра. Когато духа отанът, фермерите от района оголват овошките от листа и брулят зрелите плодове от клоните, за да не оставят много плячка на поривите на вятъра. За външен наблюдател може и да изглежда жестоко, но алтернативата са счупени клони и съсипана реколта. Има моменти, когато трябва да увиваш овошките, както казваше приятелят ми Фрамбоаз, има и време да ги оголваш. С децата не е много по-различно. И за едните, и за другите не е полезно да са изнежени.
Прегръщах Алиса, докато усетих, че хлипанията ѝ утихват. После попитах тихичко:
– Алиса, какво се случи онази нощ?
Тя ме погледна.
– Искам да ти помогна, но ми се ще да ми разкажеш какво се случи. Защо момиче като теб ще реши, че не му се живее повече?
За момент ми си стори, че тя няма да отговори. После промълви пресекливо:
– Веднъж някой ми каза: "По време на Рамазан портите на рая са отворени, а портите на ада са затворени и дяволите са в окови". Това означава, че ако човек умре по време на Рамазан... – Тя замълча и отмести поглед.
– Няма да отиде в ада, нали? – довърших вместо нея.
– Сигурно ти звучи доста налудничаво.
– Защото не съм мюсюлманка ли? – попитах. – Е, не съм и християнка, пък и не вярвам, че има пъкъл. Но не мисля, че си луда. Просто си тъжна и объркана.
Алиса въздъхна.
– Няма нищо. Колкото и безнадеждно да ти се струва, винаги има решение. Обещавам ти да го намерим. Не е нужно да се справяш самичка.
Тя кимна лекичко.
– Но не казвай на никой друг – предупреди ме. – На никой от семейството. Изобщо на никой. Обещаваш ли?
– Обещавам.
Алиса седна на масата и плъзна връхчетата на пръстите си по драскотините в дървото. Навън вятърът удвои силата си и накара старите стрехи да зашепнат и заскърцат. Вятърът прави Розет разговорлива – надявах се днес да въздейства по същия начин и на Алиса.
– На мен можеш да кажеш – уверих я. – Каквото и да се е случило, със сигурност съм виждала и по–лошо.
– По-лошо ли? – попита тя.
Замислих се за местата, които съм виждала, за всички години, прекарани в странстване.
Толкова много ми се бе случило през това време: смъртта на майка ми, загубата на приятели, милион непредвидени жестокости, но имах и немалко мили спомени.
Гледала съм как слънцето се издига над планини, в които не е стъпвал човешки крак, и как залязва над градове, където всеки сантиметър е пълен с народ, с хора, които се блъскат един друг, борейки се за живот. Давала съм живот. Била съм влюбена. Променяла съм се неочаквано. Виждала съм хора да умират по задните улички, виждала съм други да оцеляват при невъзможни обстоятелства, познавам щастието, тъмата и скръбта, а едно от нещата, в които все още съм сигурна, е, че животът е загадка, животът е промяна, магия, както казваше майка ми. Животът е способен на всичко...
Заех се да го обяснявам на Алиса. Трудно е да облечеш всички тези неща в думи. За пръв път, откакто пристигнах тук, се размечтах за някогашното си магазинче, за уханието на разтопен шоколад, за сребърното гърне на тезгяха, за чашите, за лекотата, с която говориш без думи. Нямам желание да поставям предизвикателство пред вярата ѝ. Но Рамазанът ми връзва ръцете. А това означава, че не мога да ѝ предложа утехата, която познавам най-добре – блокчето шоколад на езика, вълшебния лек от детството, който изцелява всичко...
Неочаквано се разнесе някакъв звук, драскане по прозореца. Може би храст или клон на дърво, който потропва на неуморния вятър. Ала когато вдигнах поглед, зърнах нечие лице зад полузатворените капаци на прозорците: кръгло носле, притиснато към стъклото, две тъмни очи, смаяно ококорени от познатото...
Беше Мая.
Осма глава
Събота, 21 август
Алиса избяга горе в мига, в който детето се появи на прозореца. Но Мая вече я бе видяла. Твърде късно беше за извинения, затова отидох да отворя вратата.