–Мая.
Тя вдигна поглед усмихнато. Белият отан беше в очите ѝ, в буйната ѝ коса, в поруменелите ѝ бузи. Носеше дочени панталони и фланелка с маргаритка. Под мишница стискаше плетена играчка, която можеше да бъде котка или зайче и явно беше много любима, макар и доста позахабена.
– Казахте, че може да си поиграя с вашето момиченце.
– Розет – отговорих. – Тя излезе. Искаш ли да я повикам?
Мая надникна през вратата.
– Видях вътре братовчедка си Алиса.
Кимнах.
– Тя крие ли се?
–Да.
– Защо? – попита Мая.
Погледнах я.
– Можеш ли да пазиш тайна?– попитах.
– Аха. Може ли да кажа на Оми?
Поклатих глава.
– Не, Мая, не може. Нито на Оми, нито на дядо ти – твоя джиддо. Ще си бъде наша тайна, става ли?
– Дори на Дуа? Тя ми е най-добрата приятелка.
Отново поклатих глава.
– Не, не бива да казваш на никого. Алиса е отседнала при мен за малко, но не иска никой друг да знае.
– Защо? – попита Мая.
– И това не иска никой друг да знае.
– А! Може ли и аз да остана? – попита Мая.
– Мисля, че не е добра идея. Но можеш да идваш когато пожелаеш. Стига да не казваш на никого. И ако си много-много послушна...
Тя пристъпи навътре.
– Какво приготвяш?
Обясних ѝ.
– Може ли да опитам мъничко?
– Разбира се, когато е готово. Двете с Розет ще надпишете бурканчетата. Искаш ли?
– Може ли и Дуа да дойде? Тя е по-голяма от мен и също умее да пази тайна.
Въздъхнах. Историята много се усложняваше. Но Мая беше само петгодишна, така че може би Дуа нямаше да допусне тя да се разприказва. Пък и все още ме глождеше любопитство относно детето на Инес Бенчарки – може би ако я опозная, щях да науча повече за майка ѝ.
– Къде е Дуа сега? – попитах.
– Вкъщи, при майка си, помага в домакинството. Излиза само когато майка ѝ спи.
– Къде живеят?
– У Соня, разбира се. Но мама не ме пуска да играя там. Затова с Дуа си играем другаде. Имаме си едно местенце, специално местенце... – Тя замълча. – Но това си е наша тайна.
Забелязах, че докато говорех с детето, Алиса беше слязла и беше седнала на стълбите. Седеше мълчаливо, обгърнала коленете си, с пребледняло от притеснение лице.
– На никого няма да издам, че си тук, Алиса, обещавам –увери я Мая.
Алиса се поколеба още мъничко, после се поотпусна.
– Добре. Как са всички?
Мая сви рамене.
– Май са добре. Обаче те търсят. Джиддо и чичо Саид вече изобщо не си говорят. Оми казва, че и двамата са еднакво лоши, ама аз не знам. Оми прави торта тамина за ифтар довечера. Нямало нищо лошо да я опитва, за да провери дали всичко е наред. Ама джиддо смята, че тя твърде често опитва. Половината торта отиде.
Усмихнах се, представяйки си сцената. Питах се дали кавгата между стария Махджуби и Саид е за водещата позиция в джамията. Оми вече беше намекнала за конфликт между двамата. Не е ли странно, че Рейно и старият Махджуби се оказват в едно и също положение – заменени от някой по-млад, по-отворен за нови идеи?
Споделих това с Алиса, след като Мая си тръгна. Тя като че ли се изненада.
– Така ли смяташ? Много грешиш. Не дядо ми е проблемът. Не той смята, че трябва да живеем в средните векове. Не той ми нарежда какво да правя, как да се обличам или с кого да дружа. Не той откача, ако говоря с момче от другия бряг на реката.
Тя млъкна рязко и отмести поглед.
– Баща ти ли го прави? – попитах.
Алиса леко сви рамене – този толкова характерен за девойките жест.
– Не знам.
Нищо повече не казах. И това си беше напредък. Отново насочих вниманието си към бакърения съд със сладкото от праскови, което изпускаше есенното си ухание. Прасковата е може би най-подходящият плод за сладко: сладък, но и твърд, а златистата ѝ месеста част става тъмнооранжева при варенето. При моя начин на приготвяне плодовете са непокътнати и запазват аромата си. Днес ще оставим сместа от захар и праскови да се накисне, покрита с муселин, а утре отново ще ги сварим – само за още няколко минути, – а после ще разсипем сладкото в чисти стъклени бурканчета и ще ги приберем за зимата.
Има нещо много успокоително в ритуала по приготвяне на сладкото. Навява мисли за мазета, пълни със зимнина, за бурканчета, подредени в редици по лавиците в килера. За зимни сутрини и за купи с мляко с шоколад, дебели порязаници хубав пресен хляб с миналогодишно сладко от праскови като обещание за слънце през най-тъмното време на годината. Навява мисли за четири каменни стени, покрив и сезони, които се сменят на същото място и по същия начин година след година с приятна познатост. Това е вкусът на дома.