– Така – покрих съда с парче муселин. – Утре ще го разсипем в буркани.
– Добре – кимна Алиса.
Знаех, че не бива да опитвам да възобновя предишния ни разговор веднага. Намесата на Мая беше нарушила връзката, която бях създала. Но връзка имаше и съм сигурна, че с течение на времето отново ще я постигна. А сега трябва да се подготвяме за гостите, да планираме менюто, да печем. Каквато и да е тайната на Алиса...
И тя като прасковите ще отлежи.
Девета глава
Неделя, 22 август
Отец Анри Льометър е зает днес. Има сутрешна литургия в Ланскене, после във Флориан, Шанси, Пон льо Саол. С прасковеното на Ланскене към списъка с енориите му той е преустановил седмичните служби в някои от по-малките селца, но неделната си остава приоритет навсякъде по поречието на Тан. Сега, докато стоя на моста, чувам камбаните от камбанариите, звънът им долита до мен с вятъра – двойният карильон на "Сен Жером", двете еднакви камбани на "Сент Ан" и характерният дрезгав звук на малката камбана от параклиса на Шанси. Толкова много неща се случват във въздуха, че ми се струва нередно да се мотая, още повече без расото си, с вид на турист.
Но въпреки това няма да се скрия, отче. Хората да си мислят каквото щат. Отиват на църква, издокарани с неделните си дрехи, със здраво нахлупени заради вятъра шапки, жените пристъпват несигурно по облите камъни с високите си токчета и същевременно изглеждат стеснителни и странно победоносни – непокорни овчици, които знаят, че в лапата на кучето се е забил трън. Ясно ми е какво си мислят. Рейно си е заслужил наказанието. Така му се пада, като си въобразява, че е над закона. Само въпрос на време е новината да стигне до ушите на епископа. Може би той ще изпрати отец Анри Льометър с вестта за моето преместване – вероятно в друго село, където репутацията ми е ненакърнена, или пък в градска енория в Марсилия или Тулуза, за да ме научи как да взаимодействам с общността, а също и на междурасово entante cordiale. Във всеки случай отец Анри Льометър твърди, че не е наказание. Просто църквата разпределя човешките си ресурси там, където има най-голяма нужда от тях. Свещеникът не може да реши сам кога и къде ще бъде изпратен. Добрият свещеник трябва да прояви смирението да направи жертвата, която изисква от него църквата, да се вгледа в душата си и да изкорени бурените на себичността и гордостта. Но въпреки това, отче, разбери ме, целия си живот съм прекарал в Ланскене. Тук ми е мястото, на тези застлани с обли камъни улици и сред кривите редици къщи. В тази провинция, подобна на инкрустация върху дърво с малките си ниви и ивиците, засети с различни култури. И този бръснещ вятър, реката, небето. Това с нищо незабележимо място, освен за онези, които го наричат свой дом.
Онзи ден казах на отец Анри – свещеникът няма приятели. В добри времена има последователи, в лоши времена има само врагове. Самотен заради призванието си, заради обета си, той трябва да е повече от човек, всеки ден върви по опънатото въже на вярата и прекрасно знае, че ако залитне, онези, които вчера са му ръкопляскали, ще се обърнат срещу него като глутница, ще злорадстват заради позора му, ликуващи, че е унизен.
Овчиците са почти готови да се обърнат на другата страна. Тази сутрин малцина ме поздравиха. Гийом Дюплеси беше един от тях, също Анриет Муасон, но Шарл Леви ме погледна крадешком, а Жан Поату, за когото имах по-добро мнение, се престори, че разговаря със Симон Кюсоне, докато минаваше покрай мен на път за църквата. Всеки ме пренебрегва по свой си начин. Луи Ашрон се държи надменно, Жолин Дру – със съжаление, но твърдо. Жорж Клермон е смутен и гузен, Каро е приветливо победоносна.
Разбира се, всички знаят, че той го е направил. Никога няма да успеят да го докажат, но...
Наистина ли мислиш, че ще си замине?
О, да, само въпрос на време е. Винаги е имал труден характер. Помните ли, когато Виан Роше...
Шшшт, тихо! Идва!
Минават покрай моста на път за църквата със сведени лица заради вятъра. Времето отново се променя, небето от синьо е станало сиво като скумрия. Чувам гласовете им, понесени от вятъра, отекващи насред камбанния звън:
Изглежда толкова различен без расото си.
Какво прави, защо зяпа така?
Сигурно вятърът го е подлудил.
Е, Каро, може би. Но най-сетне се чувствам съвсем празен – сякаш главата ми е била пълна със семена, които вятърът е отвял. Мислех, че съм необходим на това място, че каквото и да се случи, Ланскене винаги ще бъде моето царство, моята енория, моето убежище, моят дом. Хората ми казваха "отче". А сега...