– Отче? – чувам глас до рамото си. – Да ви предложа нещо за пиене?
Жозефин не ходи на църква. Знам каква е причината. За разлика от Каро Клермон тя никога не е криела неприязънта си към мен, поради което сега, когато повечето селяни вече са на нейното мнение, е много извратено от страна на Жозефин да ми предлага гостоприемството си.
Може би ме съжалява. Прекрасно. Само това ми трябваше! Да ме съжалява Жозефин Боне, да ме прибира у дома като улично куче...
Обърнах се и видях, че тя се усмихва.
– Реших, че едно кафе ще ви се отрази добре.
– Толкова ужасно ли изглеждам?
– И по-добре сте изглеждали – сви рамене тя. – Вижте, изпекла съм ябълков тарт. Искате ли едно парче? Заведението черпи.
Стиснах зъби. Въпреки това знам, че е добронамерена. Няма причина да ме харесва, нито да ми съчувства, но го прави открито, с явно незачитане на Каро и злобните ѝ подмазвачки. От всички, които съм оскърбил тук, най-малко от Жозефин съм очаквал да ми съчувства, затова най-неочаквано се трогвам.
– Много сте мила.
Влизам след нея. Може би не съвсем като куче, но се чувствам почти толкова покорен. Епископът би одобрил, казвам си. Но Виан Роше би се засмяла на шегата.
Поднесе ми парче тарт с бита сметана, а в кафето беше капнала малко коняк. С кръглото си лице и късата си руса коса изобщо не прилича на Виан Роше, но въпреки това има нещо от стила ѝ. Умението да изчаква безмълвно, да се усмихва с очи. Оказа се, че съм по-гладен, отколкото допусках. През последните няколко дни почти бях изгубил апетит.
– Ще вечерям у Виан – каза Жозефин. – Надявам се и вие да дойдете.
– Не, благодаря – поклатих глава.
– Много ще се радвам, ако дойдете.
Изгледах я подозрително. Това някакъв номер да ме унижи ли беше?
Изглежда, не ми се подиграваше. По-скоро ми се стори загрижена, мърдаше неспокойно ръце в скута си като в дните преди пристигането на Виан Роше. По онова време Жозефин Муска беше аутсайдер, какъвто съм аз сега – печална и нечленоразделна жена, с клептомански наклонности, за които ми се изповядваше всяка седмица, както Пол-Мари пък признаваше, че най-редовно я бие.
Може би затова ме мразеше Жозефин. Защото знаех тайната ѝ. Защото аз единствен знаех, че съпругът ѝ я бие, и допусках да си плаща за стореното с молитви, а не като се намеся. Оттогава не е стъпвала в църквата. Бог не я защити. И което е по-важно, и аз не го сторих – бях с вързани ръце заради свещеническата клетва и тайната на изповедта.
Въпреки това предишната Жозефин се върна – или поне нейният призрак. Напоследък тя е толкова самоуверена, че единствен аз мога да прозра истината – неизменната бръчка между очите, как отмества поглед наляво, когато говори с мен, като дете, което лъже. Нещо я тормози, помислих си, нещо, което иска да изповяда. Нещо свързано с Виан Роше...
– Чуйте, Жозефин, признателен съм за жеста, но наистина не е нужно никой да ме спасява. Нито Виан, нито вие. Мога и сам да се грижа за себе си.
– Затова ли мислите, че ви поканих? – примигна тя.
Няма съмнение, беше искрена. Наистина нещо притесняваше Жозефин и то нямаше нищо общо с мен и със сегашното ми затруднение.
– Нещо не е наред ли? – попитах. – Да не сте се скарали с Виан?
– О, не, не! Тя е най-скъпата ми приятелка...
– Тогава какво има? – попитах я по-внимателно, отколкото бих постъпил с човек като Каро Клермон. – Защо не искате да се виждате с нея?
Признавам, че стрелях напосоки, но Жозефин се сепна и аз разбрах, че съм улучил право в целта.
– Не че не искам да се видя с нея. Но... хората се променят – отбеляза с въздишка. – Не искам да я разочаровам.
– А защо мислите, че ще стане така? – попитах.
– Ние с нея чертаехме много планове. Тя доста ми помогна. Дължа ѝ всичко, а после... – Тя вдигна очи и ги впери в моите. – Отче, имам нужда да ми направите услуга.
– Каквото кажете.
– От осем години не съм ходила на църква. Не знам защо вече не ми се струваше редно. Но сега така и така сте тук, може ли да ме изповядате?
Това ме изненада.
– Разбира се – заекнах. – Отец Анри би бил...
– Отец Анри не ме познава – възрази тя. – Пет пари не дава за никой от нас. За него сме просто поредното село, поредното стъпало към Рим. А вие сте тук от цяла вечност, отче.
– Не чак от цяла вечност – поправих я сухо.
– Ще го направите ли?
– Защо аз? – попитах.
– Защото разбирате, естествено. Защото знаете какво е да се срамуваш.
Мълчаливо допих кафето си с коняк. Естествено, тя има право. Тази Сцила за Харибдата на гордостта – съпътства ме вече много години. Гласът ѝ неизменно отеква в сърцето ми и ми напомня за моите провали, а гордостта стои редом с огнен меч в ръка и препречва пътя ми към прошката.