Две думи. Прости ми. Само толкова е нужно. Но аз не съм ги изрекъл. Нито в изповедалнята, нито пред близък, нито пред приятел. Нито дори пред Всемогъщия...
– Ще го направите ли, отче?
– Разбира се.
Десета глава
Неделя, 22 август
Мая се върна днес сутринта, за да помогне на Алиса да довършат сладкото. Двете с Розет успяха за половин час да се омажат здраво, докато слагат етикетчета на бурканите – Розет с любимите ѝ рисунки на зайчета, маймуни и летящи змии, а Мая с не толкова опитни, но пък много по-пищни рисунки на различни плодове, включително ананаси, ягоди и, колкото и да е невероятно, кокосови орехи (тези са за Оми, гласи обяснението ѝ), а на всяко етикетче с главни букви е написана думата ПРАСКУВА (или понякога ПРАКСУВА).
На пет години се сприятеляваш лесно. Започва се със срамежливо обикаляне като две любопитни животинки. Езикът не е пречка, културата и цветът нямат значение. Розет протяга ръка и докосва златната гривна на китката на Мая, Мая пък е омагьосана от рижата къдрава коса на Розет. Пет минути по-късно Розет пее и бърбори на нейния си език, а Мая, изглежда, я разбира и я гледа с големите си кръгли очи.
Забелязах, че Бам, обикновено любопитен, се е присламчил, за да проучи новодошлата. Днес го виждам съвсем ясно, като нещо, което си мярнал на слънцето. Дълга опашка, мустаката муцунка, умно блеснали очи. Мая също го вижда, струва ми се, но тя е само на пет, разбира се.
Двете приключват с етикетите и излизат навън да играят, а Анук отива да се види с Дру и оставя на Алиса да довърши пълненето на бурканчетата със сладко. Алиса е мълчалива тази сутрин, лицето ѝ е спокойно и непроницаемо, а когато се опитвам да я измъкна от унеса ѝ, тя не откликва.
Може би защото Жозефин ще идва на вечеря днес. Присъствието на Алиса в къщата затруднява посрещането на гости, но ако отменя вечерята неочаквано, сигурно ще привлека повече внимание. Алиса може да се скрие в стаята си, пък и аз си имам свои причини да поговоря с Жозефин.
– Тя има син – казах. – На осем години е, а изобщо не ми го беше споменала.
Алиса бършеше бурканчетата с мокра кърпа, а аз ги запечатвах. Върху всяко бурканче поставям квадратче от целофан, което пристягам с ластиче – като хартиен фенер, пълен с мека златиста светлина. Уханието на гореща захар и канела беше като ласка над всичко.
– Кой? – попита Алиса.
Осъзнах, че съм изрекла мислите си на глас.
– Приятелката ми – отговорих. – Жозефин.
Приятелката ми. Думите по свой начин звучат непривично като думата "дом". Майка ми ме е учила, че приятели са онези, които изоставяме, и дори сега извиквам думата в съзнанието си някак неохотно, все едно е дух, който може да се окаже опасен извън бутилката.
– Какво се е случило? – пита Алиса.
– Тя се преоткри – отговорих.
Ами, да, май това се случи. Жозефин се преоткри. Пък и как да не го направи в края на краищата? Самата аз съм любовница на преоткриването. Научих я на своята техника.
И сега за пръв път разбирам защо майка ми никога не обръщаше поглед назад, защо никога не се връщаше на местата, които бе обичала.
– Проблемът при хората е, че се променят. Понякога до неузнаваемост.
– Това ли се случи с приятелката ти?
– Може би – свих рамене.
Бакърената тенджера е празна. С общи усилия сме напълнили всяко бурканче в къщата. Готвя, когато не си намирам място, и обичам простичките рецепти, подготовката на съставките, съзнанието, че ако следвам правилата, ястието никога няма да ме разочарова. Ако и хората бяха такива! Ако и сърцето беше толкова просто нещо!
– Какво е направила? – попита Алиса, вперила поглед в бакърената тенджера. Прокара пръсти по ръба, сякаш се канеше да ги оближе, но се поколеба. – За да се преоткрие? Какво направи?
Хубав въпрос, казах си. Онзи ден, когато се отбих, Жозефин изглеждаше толкова радостна, че ме вижда. Но въпреки това съм тук вече цяла седмица, а...
– Трудно ми е да го обясня – отговарям. – Толкова много неща са си останали същите. Тя изглежда по-различно – подстригала се е и се е изрусила, – но отдолу си е същата Жозефин, импулсивна и добросърдечна, и понякога малко луда. Но у нея има и нещо различно...
– Може би крие нещо.
Погледнах я изпитателно.
– Понякога, когато се чувстваш така, просто не можеш да си с приятелите си. Не че не искаш да ги видиш, но знаеш и че не можеш да говориш с тях. – Поднесе пръста си към устата и го засмука. – Ето, наруших поста си. Какво ли щеше да каже майка ми, ако знаеше?