– Сигурна съм, че няма да се впечатли. Те биха искали да знаят само, че си в безопасност.
Алиса ожесточено заклати глава.
– Не познаваш майка ми. Хората си мислят, че баща ми е строгият, но не е вярно. Майка ми предпочита по-скоро да умра, отколкото да опозоря семейството.
– Допускам, че не говориш за близването на сладко преди залез-слънце – отбелязах.
Алиса се усмихна неохотно.
– Сигурно това ти се струва глупаво.
– Ни най-малко – поклатих глава.
– Но ти не вярваш в религията.
– Грешиш, вярвам в доста неща.
– Разбираш какво имам предвид...
– Естествено. – Накарах я да седне на масата. Редиците бурканчета помежду ни грееха като китайски фенери. – Срещала съм много хора от една или друга вяра. Някои са почтени и добри, други използват религията си като извинение да мразят другите или да им налагат собствените си правила...
Алиса въздъхна.
– Разбирам какво имаш предвид. Майка ми е обсебена от дреболиите, но отказва да слуша за наистина важните неща. Все повтаря: не спи по корем, не слагай грим, не разговаряй с момчета, не обличай това, не яж онова, не говори така, не ходи там. Според дядо за Аллах не е важно какво ядеш или как се обличаш, стига сърцето ти да е праведно и да се обичаме помежду си.
– Харесвам дядо ти – осведомявам я.
– И аз. Но откакто с татко се скараха, не го виждам често.
– Защо се скараха?
– Дядо не харесва никаб. Твърди, че момичетата не бива да го носят в училище. Не одобрява, че Соня носи никаб.Преди не го е правила.
– А защо го прави сега?
– Може би защото е като приятелката ти – сви рамене Алиса. – Може би крие нещо.
Размишлявах над думите на Алиса, докато двете се приготвяхме за вечерта. С палачинките щяхме лесно да се справим, но тестото, приготвено по стара рецепта с брашно от елда и сайдер вместо с мляко, трябваше да постои няколко часа. Палачинките се ядат просто така или със солено масло или наденички, или с козе сирене, мармалад от лук или патешко конфи с праскови. Приготвих ги за Рижия и за речните цигани в нощта, когато пламнаха лодките им. Прекрасно го помня: стълбовете от искри, разлитащи се от огъня като фойерверки, Анук, която танцуваше с Чехълчо и с Рижия – с Рижия, какъвто беше тогава, засмян, извор на шеги, с привързана отзад дълга коса, босоног на пристана.
Разбира се, Жозефин я нямаше. Горката Жозефин с карираното си вълнено палто, което носеше във всякакво време, с коса, която криеше честите синини по лицето ѝ, клетата подозрителна Жозефин, която не вярваше на никого, най-малко пък на циганите на реката, които правеха каквото си пожелаят, пътуваха по течението и се преоткриваха където им хрумнеше да закотвят лодките си. По-късно, когато избяга от Пол-Мари и тормоза му, тя започна да проумява цената на тази свобода. Опожарената лодка на Рижия, приятелите му, които заминаха без него, омразата на селяните към хората, които следват свои правила, виждат повече звезди, отколкото улични лампи, не плащат данъци, не ходят на църква и не се вписват в общността. Тъй като самата тя беше аутсайдер, Жозефин проумя тези неща. Рижия нямаше деца, но събуди майчинската ѝ природа. Мислех, че двамата ще бъдат нещо повече от приятели, обаче...
Ти го искаше за себе си, Виан. Какво лошо има? Този път гласът не е на майка ми, нито на Арманд Воазен. Гласът е на Зози д’Алба, която продължава понякога да се появява в сънищата ми. Зози д’Алба, която ми спаси живота, защото го искаше за себе си; Зози, свободният дух, крадлата на сърца. Нейния глас пренебрегвам много по-трудно от другите шепнещи.
Ти го искаше. Ти го взе, Виан. Жозефин нямаше шанс.
Защото въпреки цялото си притворство Зози боравеше повече с истината, отколкото с лъжата. Тя ни показваше собствените ни отражения, показваше ни скритите ни лица. У всеки се спотайва мрак, знам го, цял живот се боря срещу това. Но преди Зози никога не съм знаела колко мрак има вътре в мен, колко себичност и страх.
Кралица чаши. Рицар чаши. Седмица мечове. Седмица пентакли. Картите на майка ми. Мечтателният им мирис, лицата им, толкова познати.
Дали Жозефин не е избелялата Кралица? Трябва ли Рижия да е Рицарят? Аз Луната ли съм – нестабилна, двулика, плетяща мрежата си между тях?
В три часа следобед Анук и Розет се прибраха заедно с Пилу, заливащи се от смях и останали без дъх заради вятъра.
– Пилу има хвърчило – оповести Анук, а Розет повтори думите ѝ изразително, но на езика на знаците. – Пуснахме го надолу по течението – ние тримата и шантавото куче. Честно, ама че помияр! Веднъж дори скочи в реката, за да хване хвърчилото, и трябваше да го вадим. Затова има влажни треви в косата на Розет, а всички останали миришат на мокро куче.