– Не е честно – възпротиви се Пилу. – Влад не е помияр. Той е много интелигентен и добре трениран ловец на хвърчила и произхожда от прочутите древнокитайски кучета рибари.
Рибарско куче, каза Розет. Куче рибар. И заедно с Бам затанцува из кухнята.
Алиса отново избяга горе още щом чу кучешкия лай.
– Няма нищо – успокои я Анук. – Това е просто Влад. Можеш да излезеш. Няма да те ухапе.
Отначало мислех, че Алиса няма да слезе, но накрая любопитството ѝ надви стеснителността. Тя седна на площадката и надникна между перилата. Пилу мимоходом я удостои с поглед, но се заинтригува повече от купата с тесто за палачинки на печката.
– Това за довечера ли е? – попита.
– Точно така. Обичаш ли палачинки?
Пилу кимна въодушевено.
– Ще си ги приготвим на огън на открито като речните хора. С наденички и сайдер, разбира се.
– Познаваш ли много речни хора? Мислех, че са престанали да идват тук – казах.
– Идваха, когато бях малък – отговори Пилу. – Причиняваха големи неприятности в Ле Маро. Мисля, че баща ми е заминал с тях – сви рамене той и продължи да разследва какво се пече във фурната.
Отново си помислих за Кралицата чаши. Потърсих чертите на Рижия в лицето на Пилу, но не открих нищо познато. Къдрава коса, изсветляла от слънцето, кръгло лице, чипо носле. Може би нещичко от Жозефин в очите, но нищо от Рижия – ала въпреки това и Пилу като Розет обича да рисува.
Спомних си абстрактната рисунка в кафенето на Жозефин и погледа ѝ, когато говореше за бащата на Пилу. Само дето всъщност не беше говорила за бащата на Пилу, просветна ми изведнъж. Просто беше казала, че Пилу е неин и на никой друг. Самата аз го казвах, когато хората разпитваха за бащата на Анук, но въпреки това тези думи от устата на Жозефин ме притесняват – може би повече, отколкото трябва.
– Кога е рожденият ти ден?
Той се изненада.
– На седми декември. Защо?
На Розет е на двайсети декември. Близо. Много близо. Но в крайна сметка какво значение има, ако подозренията ми се окажат верни? Рижия не се интересува, че Анук не е негова. Защо това да е различно? Но все пак мисълта, че Рижия може и да е знаел, че може да го е крил осем години – четири от които е прекарал тук, в Ланскене, работейки по фермите и над лодката си, живеейки под наем у Жозефин...
Рицарят чаши крие нещо. Лицето му е изпъстрено със сенки. Кралицата държи чашата си твърде апатично, като че ли вътре има нещо, което ѝ е противно. Децата са се качили горе с Влад. Учудващо тихи са. Оставям ги да си играят и излизам с телефона си в Ле Маро.
Пак нямах съобщение от Рижия. Телефонът му беше изключен. Написах: Рижия, моля те, свържи се с мен! Нуждая се от теб...
Разбира се, не изпратих съобщението. Никога не съм се нуждаела от никого. Ако Рижия иска да се свърже с мен, ще го направи. Пък и какво да му кажа? Трябва да го видя лице в лице. Трябва да разчета цветовете му.
Времето се променя. Усетих го още преди, докато говорех с Оми в Ле Маро. Вятърът е силен както винаги, но сега облаците с ангелски лица имат мръсни крачета. Когато стигам върха на хълма, на лицето ми тупва дъждовна капка...
Задава се Черният отан...
Първа глава
Понеделник, 23 август
Разбира се, не мога да ви разкрия какво ми каза тя – официално или не, – това е тайна, която не мога да издавам. Обаче беше бледа като привидение, когато завърши разказа си, и каквото и да изтъквах, не успявах да я утеша.
– Не знам какво да ѝ кажа – призна Жозефин. – Тя толкова се гордееше, че съм се променила. Светът се отвори пред мен. Бях готова да разперя криле. А сега съм като всички останали. Живея на същото място, въртя кафенето си, остарявам...
Отбелязах, че според мен не изглежда стара. Жозефин ме стрелна с нетърпелив поглед.
– Толкова неща се надявах да направя. Толкова места исках да видя. Тя ми напомня за всички тях, тя е правила всичко това и аз се чувствам... – стисна юмруци. – О, какъв е смисълът? Някои хора цял живот седят и чакат влака, а накрая установяват, че дори не са отишли на гарата.
– Ти си изпълнила дълга си – уверих я.
Тя направи физиономия.
– Моя дълг!