– Ами да. Някои от нас имат дълг, не може всички да сме като Виан Роше, непрекъснато да се местим от място на място, никога да не поемаме отговорност.
– Вие не одобрявате – изненада се тя.
– Не съм го казал. Но всеки може да избяга. Понякога е нужна повече смелост да останеш на едно място.
– Вие това ли ще направите? – попита Жозефин. – Ще се опълчите на църквата и ще останете?
Изтъкнах доста троснато, че това е нейната изповед, не моята. Тя се усмихна.
– Вие някога изповядвате ли се, мосю кюре?
– Разбира се – излъгах. Е, не съвсем. В края на краищата изповядвам се пред вас. – Всички се нуждаем от някой, с когото да говорим.
Тя отново се усмихна. Прави го с очите си.
– Знаете ли, по-лесно се говори с вас, когато не сте с расо.
Така ли? На мен пък ми е по-трудно. Служебното облекло прави всичко толкова просто. Без него се чувствам без котва, глас от множеството. Всъщност кой се интересува какво казвам? Слуша ли някой?
Заварихме Виан в градината – мъчеше се да запали барбекюто. По джинси и блуза без ръкави, а дългата ѝ коса беше привързана с жълт шал. Беше успяла да намери относително закътано от вятъра местенце, но въздухът беше солен от все още удържания дъжд и повечето хартиени фенери в градината бяха угаснали.
Тя поздрави Жозефин с целувка, а на мен ми се усмихна.
– Радвам се, че дойдохте. Нали ще останете за вечеря?
– Не, не, идвам само за да...
– Никакви такива. Да не вземете да се извинявате, че сте твърде зает с енорийски дела.
Признавам, че не бях.
– Тогава хапнете с нас, за бога. Или вие не се храните?
– Много сте мила, госпожо Ро... – усмихнах се.
Тя ме ощипа по ръката.
– Виан!
– Извинете, мосю кюре – обади се Жозефин. – Ако знаех, че тя ще прибягва до насилие, нямаше да ви доведа.
Виан се засмя.
– Влизайте да пийнем по чаша вино. Децата са вътре.
Последвах ги в къщата. Чувствах се озадачен и още нещо, което не можех да определя. Но ми беше приятно да седя до печката в кухнята на Арманд, която сега беше пълна с хора повече от обичайното заради четирите деца и палавото куче, които играеха някаква буйна игра на кухненската маса.
Играта, която включваше много викове, цветни пастели, кучешки лай, листове за рисуване и темпераментни мимики от страна на Розет, за известно време прикри появата ми и ми даде възможност да разпозная Алиса Махджуби сред групата – променена почти неузнаваемо, със западни дрехи, синя риза и джинси, – малкото ѝ живо лице грееше развълнувано от играта и като че ли всички спомени за неотдавнашното ѝ приключение бяха заличени.
Този факт отчетливо ми напомни, че на седемнайсет Алиса все още е дете – въпреки че сестра ѝ на почти същата възраст вече беше омъжена. Естествено, когато си на седемнайсет и крачиш по несигурния път между младостта и зрелостта, светът за теб е безумно препятствие: днес пътят ти е посипан с натрошено стъкло, а на следващия ден – с ябълков цвят. Достатъчно си близо, за да докоснеш рая, а ти се иска само да го оставиш зад гърба си. Улових изражението на Виан и се запитах дали и тя си мисли за същото. Дъщеря ѝ беше едва на петнайсет, но в погледа ѝ се четеше буйство, намек за бъдещи странствания, за нещата, които предстои да види. Какво каза Жозефин? Някои хора цял живот чакат един конкретен влак, а накрая установяват, че дори не са стигнали до гарата. Анук е на гарата. Усещам, че би се качила на всеки влак.
Тя се извърна, сякаш беше прочела мислите ми.
– Мосю кюре!
Всички се обърнаха. Алиса отначало се стъписа, а после доби предизвикателно изражение.
– На никого не съм казал – уверих я. – И няма да го направя, ако не искаш.
Тя се извърна със стеснителна усмивка. Характерен жест, който имат двете със сестра ѝ – свеждане на брадичката, леко обръщане на главата наляво, притваряне на миглите, сега придружено от лекото полюшване върху лицето на неотдавна подстриганата ѝ коса. Тя е невероятно красива въпреки младостта си, а може би тъкмо поради нея. Чувствам се малко неловко, както винаги ме кара да се чувствам женската красота. Като свещеник не би трябвало да я забелязвам. Но като мъж винаги го правя.
– Преобразявам се – призна тя. – Позволих на Анук и на Розет да ме подстрижат.
Анук се ухили широко.
– Малко е по-къса от едната страна, но въпреки това е готино. Какво мислите?
Отговорих, че не мога да преценя, но Жозефин прегърна момичето и го увери, че изглежда прелестно.
Алиса се усмихна.
– Ти си направила същото. И ти си се преоткрила.
Сянка пробяга по лицето на Жозефин.
– Така ли? Кой ти каза?
– Виан.
Отново онзи поглед, като лек ветрец, набраздил речната повърхност.