Това беше много дълга реч от устата на момиче, което бях чувал да казва само няколко думи. Може би се дължеше на присъствието на приятелите ѝ, може би на липсата на контрол. Забелязах, че Алиса не яде много – само една палачинка и малко плодове, – и разбира се, не пи вино. Въпреки това лицето ѝ пламтеше и тя говореше почти като пияна.
– Не го вярваш, нали? – попитах.
Тя сви рамене.
– Не знам в какво да вярвам. Оми ал-Джерба казва, че навсякъде имало амар. Живеели сред нас. Дори изглеждали като нас. Обаче отвътре не били хора и искали само да ни навредят.
– Прекрасно те разбирам – наведе се напред Анук. – Една такава се казваше Зози д’Алба и се преструваше на наша приятелка, но всъщност изобщо не беше човек, а нещо като сянка...
– Стига, Анук – прекъсна я Виан и положи длан върху ръката на Алиса. – Ако хората се отнасят с такова подозрение към Инес, защо изпращат децата си при нея?
– Отначало не ги изпращаха – вдигна рамене Алиса. – Пък и всички обичат Карим, естествено.
Направих физиономия.
– А ти не, така ли? – попита Виан.
Алиса извърна очи.
–Не.
Дори на светлината на огъня се виждаше, че лицето ѝ е зачервено. Забелязах, че Виан я наблюдава любопитно, но не продължи да разпитва, а смени темата толкова ловко, че само аз забелязах. До края на вечерта обсъждахме други неща, при това беше толкова приятно, че когато погледнах часовника си, изненадан установих, че минава полунощ.
– Много се застоях – хвърлих аз поглед към Жозефин. –Трябва да си ходя.
– С Пилу ще тръгнем с вас.
Навън продължаваше да духа силен вятър, който миришеше на река и беше поръсен с тлъсти жилещи капки дъжд като оси, понесени от летен порив. Пилу стискаше каишката на кучето си, а Влад гневно мяташе обиди към препускащото небе и се опитваше да погне нападалите по пътя към реката листа. Ле Маро все още беше буден – всички прозорци светеха, над тесните улички бяха окачени гирлянди от пъстри светлинки, които примигваха като светулки на вятъра.
Спортната зала на Саид беше затворена, но въпреки това ме жегна неловкост. Някои места са способни да го причиняват, отче, понеже тухлите и мазилката им сякаш кънтят враждебно. Изпратих Жозефин и сина ѝ до "Кафе дьо Маро", където живеят, после тръгнах по "Рю де Фран Буржуа" към малката си къща.
Не чух, че вървят подире ми. Чувах единствено неспирното бучене на вятъра и рева на Тан. Пък и бях пийнал повечко вино от обикновено, затова се чувствах някак необичайно отнесен. Над главата ми небето ту просветляваше, ту притъмняваше шеметно, когато тъмни облаци прелитаха пред голямата ярка луна и мятаха подскачащи сенки по зидовете и къщите... Бях изморен, но още не ми се спеше. В главата ми се рояха твърде много мисли. Алиса Махджуби, Виан Роше, Инес Бенчарки, Жозефин...
Внезапно усетих раздвижване зад гърба си. Помръдна двойна сянка, усетих полъх на тютюн, примесен с киф, две фигури на лунната светлина със скрити зад карирани шалове лица...
Първият удар ме улучи в рамото и ме връхлетя напълно изненадващо. В Ланскене няма престъпност. Повечето хора не си заключват вратите. Единствените злодеяния са редките прояви на домашно насилие и юмручните сбивания между местните младежи. Не е имало обир повече от десет години, нито побой...
Това ми минаваше през ума, докато падах. Останалото ми е малко мъгляво. Знам, че ме удариха втори път с нещо като дървен прът и че се свлякох на колене насред улицата, а някой ме фрасна по лицето и каза:
– Свиня. Заслужаваш си всичко, което ще ти се случи.
Последва залп от ритници и удари. Нямаше как да им отвърна. Вече бях на земята и ми оставаше само да се свия на кълбо и да се постарая да се защитя. Ударите валяха по ребрата и гърба ми. Все повече се дезориентирах, болеше ме, но сякаш част от мен гледаше отстрани.
– Свиня – повтори гласът. – Това е война. Предупредихме те да стоиш настрани. Ако отново се намесиш, ще ти се прииска изобщо да не се беше раждал.
А после с един последен добре прицелен ритник по бедрото, където онзи дълъг мускул, ректус феморис, струва ми се, може да бъде накаран да се свие и стегне с болезнена точност, моите неизвестни нападатели избягаха в нощта и ме зарязаха задъхан в праха, заслушан в бученето на кръвта в ушите си, по-оглушително от рева на вятъра.
Останах неподвижен, докато спазмите отшумяха и отново можех да движа краката си. Целият бях окалян, ризата ми беше скъсана. Сърцето ми препускаше в безумна кавалкада. Никога не бях участвал в сбиване, дори като ученик. Никога досега не бях ставал обект на гневен побой, дори не бях падал сериозно.