Твърдят, че човек инстинктивно усеща дали има счупена кост. Оказа се, че аз имам няколко. Не че тогава го знаех, отче, понеже адреналинът бушуваше в тялото ми. Ако краката ме слушаха, щях без колебание да последвам нападателите си до Ле Маро (а ако ги бях намерил там, сигурно щяха още по-зле да ме смелят от бой). В момента обаче гневът ми действаше като достатъчно силно успокоително, че да не усетя веднага болката заради двата счупени пръста, спуканото ребро и, разбира се, ударения нос, който сега, на дневна светлина, изглежда още по-впечатляващо заради насинените ми очи.
Кои бяха нападателите ми? Нямаше как да разбера. Всички мъже в Ле Маро носеха шалове като техните, а гласовете им не ми звучаха познато. Защо бяха набелязали мен? Не опитаха да ме оберат. Дали това беше отмъщение заради пожара в училището? Тази причина ми се струваше най-вероятна. Но кой ги беше насъскал? И какво означаваше "това е война".
Надигнах се предпазливо, а адреналинът продължаваше да шумоли безполезно във вените ми. Валеше проливно и най-после усетих болка. Къщата ми беше малко по-надолу по улицата, но разстоянието ми се стори безкрайно.
Рунтаво куче ми пресече пътя, после спря и се приближи да подуши ръката ми. Познах кучето на Пилу.
– Отивай си вкъщи.
Кучето размаха опашка и ме последва.
– Влад, върви си у дома.
Животното ме пренебрегна. Когато стигнах до входната си врата, то все още ме следваше по петите, размахваше опашка и дишаше тежко.
– Отивай вкъщи – повторих по-строго. – Бъркаш ме с друг Франсис, който обича животните.
Кучето ме погледна и излая.
Изругах тихичко. Трябваше да заведа кучето у дома, но беше твърде късно, валеше, лаят му щеше да разбуди съседите, пък и не исках Жозефин и синът ѝ да ме видят в това състояние.
– Добре, хайде влез – примирих се. – Но ще спиш в кухнята. И никакво лаене!
Кучето, изглежда, разбираше всяка дума, понеже тутакси ме последва до стаята ми. Бях твърде изморен, за да споря. Пуснах дрехите си на пода и веднага се строполих в леглото, а когато се събудих твърде рано и със силни болки, кучето се беше излегнало до мен. Знам, че трябваше да му се скарам, отче, но тайничко си позволих слабостта да изпитам признателност заради присъствието на друго същество, затова го потупах по главата и отново потънах в неспокоен сън насред тревожния вой на вятъра.
Втора глава
Понеделник, 23 август
Когато се събудих, не можех да помръдна. Мускулите ми се бяха сковали през нощта и всяка част от тялото ми воюваше с другата. Горещият душ донякъде ми помогна, но въпреки това бях толкова скован, че ми трябваха петнайсет минути да се облека, а пръстите на дясната ми ръка бяха подути и ме боляха, така че дори не можех да си вържа връзките на обувките.
Направих си кафе и нахраних кучето. Вкъщи нямаше почти нищо за ядене. Но след като видях насиненото си лице в огледалото в банята, реших, че е най-добре да си остана вкъщи – освен ако не исках да поднеса на Каро и на приятелките ѝ за кафе най-сочната клюка, попадала им от години.
Оставаше въпросът с кучето. Не исках да го пускам на свобода, затова позвъних в кафенето с надеждата да попадна на телефонен секретар.
Обаче вдигна Жозефин. Обясних за кучето и ѝ предложих да изпрати Пилу да го прибере.
– Защо не дойдете на закуска? – покани ме тя.
– Аз... не. Тази сутрин съм зает – излъгах. Не ме бива много в лъжите, отче.
Тя явно го долови в тона ми, защото попита:
– Добре ли сте?
– Разбира се.
– Не звучите добре – каза Жозефин.
Изругах мислено.
– Ами... не. Случи се злополука. Снощи, докато се прибирах.
– Каква злополука?
Отчаяно поклатих глава.
– Нищо сериозно, забравете. Просто изпратете сина си за кучето. Нямам време да го доведа.
Затворих, но се чувствах превъзбуден. Не бях сигурен каква е причината. Може би предстоящото пълнолуние, което толкова често предизвиква превъзбуда у по-чувствителните хора. Свещеникът разбира тези неща, отче. Пълнолунието нерядко създава проблеми. Нравите се разпалват в кулминацията му, чувствителността се обостря. Избухват любовни свади, съседски караници, отколешни вражди изплуват на повърхността. Утре изповедалнята на отец Анри ще прелива от незначителни оплаквания. Учудващото е, че тази мисъл донякъде ме развеселява. Този път това няма да е моя грижа. Оставям всичко на отец Анри Льометър. Може би тогава ще проумее с какво си има работа тук.
Бях вързал кучето за стълба на портата. Някой почука на входната врата. През притворените кепенци видях, че на стълбите е не само Пилу, ами и майка му, вдигнали яки, за да се предпазят от вятъра. Жозефин беше с гумени ботуши и с черен шлифер, който сигурно някога е бил на Пол, а Пилу беше с ватенка, няколко размера по-голяма.