Жозефин отново почука.
Открехнах съвсем мъничко.
– Кучето е навън!
– Може ли да вляза?
– Ами... предпочитам да не влизате.
– Само за минутка – настоя тя и влезе. – Боже, Франсис, какво ви се е случило?
Изсъсках отчаяно.
– Нали ви казах да не влизате?
– Какво се е случило? – повтори тя. Изведнъж лицето ѝ силно пребледня. Зад нея от стълбите момчето ме гледаше с нескрито възхищение.
– Страхотно! Бихте ли се?
–Не.
Той видимо се разочарова. Жозефин се обърна и му нареди:
– Пилу, заведи Влад у дома. Кажи на Мари-Анж да се погрижи за кафенето. После ми донеси аптечката от стаята ми, голямата аптечка, с червения кръст на капака...
– Наистина не се нуждая от помощ – уверих я.
Тя издаде някакъв неразбираем звук и метна палтото си на стола. Отдолу носеше светлосин пуловер и черна пола. Късата ѝ руса коса беше щръкнала от дъжда. Лицето ѝ издаваше едновременно загриженост и гняв.
– Франсис Рейно, ако незабавно не ми обясните какво се е случило, ще разкажа на всичките си клиенти, че сте се сбили в бара и се е наложило да ви набия малко разум в главата!
– Добре, добре.
Разказах ѝ. Тя ме изслуша невярващо.
– Значи според вас е заради пожара?
– А за какво друго може да бъде? – свих рамене.
– Но вие не сте подпалили девическото училище.
– Мнозина не биха се съгласили.
– Те са идиоти, всички до един. А сега стойте мирно и дайте да погледна.
Следващия половин час прекарах дълбоко засрамен, докато Жозефин се погрижи за раните ми с помощта на аптечката си. Тази жена е невъзможна. Бях безсилен да кажа или да направя нещо, което да ѝ попречи да се намеси. Мехлем от арника, конци за зашиване на рани, лейкопласт на пръстите и ребрата ми...
– И откога минавате за медицинска сестра... ох!
– Не се дърпайте – предупреди ме тя. – Докато бях женена за Пол-Мари, бързо научих всичко необходимо за насиненото око и счупените ребра. Свалете си ризата.
– Но, Жозефин...
– Казах да си свалите ризата, мосю кюре. Или искате да повикам д-р Кюсоне и да го оставя да разнесе новината из цялото село?
Подчиних се, макар и неохотно. Когато най-сетне приключи, тя рече:
– Така. По–добре ли е?
– Всичко ме боли – свих рамене.
– Неблагодарник – усмихна се тя. (Споменах ли, че се усмихва с очите си?)
– Благодаря, Жозефин. Много съм ви признателен за помощта. И бих се радвал, ако не споменавате на никого. Положението ми пред епископа и бездруго се клати, а ако научи и за това...
Тя ме погледна.
– Вашият таен живот. Умея да пазя тайни. – И после с една последна палава усмивка се наведе, целуна ме по бузата и изчезна в дъжда като летен сън.
Прости ми, отче, защото съгреших. Е, поне, щях да съгреша, ако имах възможност. Може би се дължеше на мъчителните събития от предната вечер или пък на допира на ръцете ѝ до кожата ми. От толкова отдавна не ме е докосвала жена, отче. Става ми неловко, като се сетя за времето, когато тя криеше синините си, както правя аз сега – с тъмни очила в облачни дни, с палта, които служеха като броня, – за времето, когато се затваряше в стаята си с "мигрена", траеща дни наред.
Затова ли ми помогна Жозефин, отче? Защото е наясно какво е да си жертва, какво е да се срамуваш? Не заслужавам добрината ѝ. Знаех, че Пол-Мари ѝ посяга, но той се изповядваше и ръцете ми бяха вързани. Не можех да се намеся. Виан Роше го стори. Виан Роше, която идва с вятъра и носи промяна за всички нас...
Този вятър. Защо духа? Защо трябва да настъпват промени, отче? Бяхме щастливи преди – е, поне повечето от нас бяха доволни. Защо трябва нещата да са различни?
Белият отан носи лудост, така говорят хората, а Черният отан – хаос и отчаяние. Не че вярвам на тези истории, но вятърът отново се промени и за пръв път през живота си, отче, усещам зловещото му привличане. Ланскене ме отхвърли – и от двата бряга на реката. Църквата ме отхвърли или поне най-вероятно ще го стори. В такива мигове зовът на вятъра е най-изкусителен. Вятърът, който пътува без багаж и отива където си пожелае...
Трета глава
Вторник, 24 август
Силният трополящ дъжд продължава. Вече два дни почти не е спирал. Барабани по улуците, стича се по прозорците, накъсва въздуха и ни държи затворени вътре. Черният отан вилнее като банда престъпници, брули листата от кестените, преобръща чадърите, дърпа шапките, разчорля прическите, дращи шантавите си графити по цялото течение на реката.