Анук и Алиса през повечето време слушат музика и гледат телевизия. Напоследък Розет отново рисуваше маймунки, обаче сега е минала на слонове. И трите ми изглеждат доволни, нищо че са затворени вътре. На мен ми е трудно да си намеря място, надничам през прозорците, наблюдавам как дъждовните капки се надбягват по стъклото и чакам... какво? Всъщност не знам.
Днес следобед отидох да потърся Жозефин. Навлякох стария дъждобран на Арманд и обух чифт гумени ботуши. Жозефин обаче не беше в "Кафе дьо Маро" и Мари-Анж ме осведоми, че не знае кога ще се върне. Улиците бяха пусти и печални. Небето беше тъмно като през ноември. Докато минавах покрай църквата, забелязах, че вратата на стария магазин за шоколад леко се е откачила от резето и трополи самотно на някакъв забравен шифър.
Туп–туп–туп. Туп–туп. Туп–туп.
Това вече не беше моята къща. Не носех отговорност. Въпреки това в сградата има привидения, които в момента се боричкат и се надвикват за внимание. Разбира се, аз знам как да прогоня привиденията, но те са призраци на самата мен, на Анук, на Рижия, на Рейно, на Жозефин. И на Арманд, скъпата ми стара приятелка с хиляди бръчици по лицето, все едно е кукла от изсушена ябълка; Арманд, седнала на високото столче пред плота, с дългата ѝ черна пола, заметната нагоре, така че отдолу се показва подгъвът на яркочервената ѝ фустанела; Арманд, която пие шоколад през захарна сламка; Арманд, което чете поезия на Люк в отсъствието на Каро.
Озърнах се. Площадът беше празен. Найлонът върху покрива се спускаше на вълни по скелето. Ремонтът беше започнал, но в такова време не можеше да продължи. Реших, че къщата сигурно е празна. Празна, но гъмжаща от привидения и очарование.
Туп–туп–туп. Като клепач. Като намигване от отворен гроб. Влез, Виан. Всички сме тук. Старите ти приятели. Мъжът в черно, майка ти, миналото ти. А въздухът е горчив като шоколад и сладни от съжаление като тамян. Опитай ме. Вкуси ме...
Влязох.
Някой се беше помъчил да почисти. Отломките бяха махнати, стените бяха изжулени и готови за боядисване. Ако погледнех по един определен начин, почти виждах привиденията: как жената и шестгодишната ѝ дъщеря влизат в празната къща, килима от сив прахоляк, занемарения и печален вид. Сега мястото отново изглежда така, но този път няма кой да разкъса сенките, като надуе пластмасовото си тромпетче или като задумка по тенджера с дървена лъжица и закрещи: Зли духове, пръждосайте се начаса!
Въпреки това си представям как това може да се промени. Ако стените се боядисат в жълто и се украсят със сини фигури, ако се постави плот и може би няколко високи столчета. Във въздуха мирише на пушек, вече влажен и застоял, но ако се отворят прозорците и вратите, ако се запали стиска градински чай и подовете се изтъркат със смес от сода за хляб и лавандулово масло...
Зли духове, пръждосайте се начаса! Да, лесно можех да го постигна. Къщата е отражение на своите обитатели, а тази къща ме познава. Лесно бих могла да си я взема, лесно бих могла да върна миналото.
Туп–туп.
Къщата е неспокойна. Потръпва и помръдва. Дъските на пода скърцат, затръшва се врата, счупените прозорци шептят. А сега горе, на втория етаж, от гарвановото гнездо, където някога се намираше стаята на Анук, се чуват стъпки по голия под.
Това не е привидение.
– Кой е там? – провикнах се.
Настана тишина, после горе на стълбата към таванската стаичка на Анук се появи лице. Мургаво личице, обточено с черно, ококорени и притеснени тъмни очи.
– Уплаших ли те? – попитах. – Извинявай, не подозирах, че в къщата има някой. Живеех тук много отдавна, преди да се нанесете с майка ти. Имах магазин за шоколад. Може би си чувала да разказват.
Детето не помръдваше. Под хиджаба изглеждаше на около дванайсет години.
– Ти сигурно си Дуа. Аз съм Виан. Майка ти тук ли е?
Тя поклати глава.
– Това беше стаята на дъщеря ми. Още ли има кръгло прозорче като люк на тавана? Тя гледаше през него по цели нощи и си представяше, че е на пиратски кораб.
Дуа кимна предпазливо. Зад нея се разнесе тихо тътрузене. Лицето на Мая се появи до нейното, сладичко като шоколадов бонбон.
– Това е Виан! – възкликна Мая. – Качи се! Мислехме, че е мемти на Дуа.
Погледнах Дуа и попитах:
– Може ли?
Тя, изглежда, още се колебаеше.
– Всичко е наред – увери я Мая. – Тя умее да пази тайна. Грижи са за Алиса вече цяла вечност и не е казала на никого. Качвай се, Виан, ела да видиш.