Обърнах се към Дуа:
– Къде живеете сега?
– С леля и чичо – сви рамене тя.
– Карим и Соня?
Тя кимна.
– Харесваш ли новата си леля?
Тя отново сви рамене едва забележимо.
– Симпатична е. Не говори много. Алиса ми допадаше повече.
Забелязах, че говори в минало време.
– Мислиш, че тя вече няма да се прибере у дома, така ли? Отново същото леко помръдване на раменете. Всъщност беше по-скоро потрепване на главата и на раменете, жест естествен като мисълта, сложен като танцово движение.
– Защо избяга Алиса? – попитах.
–Било е зина[16], така казва мама – наклони глава момичето.
Исках да я попитам какъв грях ще тласне момиче към решението да посегне на живота си, понеже за жена причината е само една. Зина е дума, която звучи почти като име – може би на цвете, но противно цвете, което трябва да бъде изскубнато, преди да се разпространи. С майка ми не се задържахме дълго в Танжер, но достатъчно, за да разбера. Самотна майка и детето ѝ се превръщат в обект на презрение и срам. Дори сега нямат почти никакви права, а преди двайсет години – съвсем никакви. Понеже бяхме от Запада, с майка ми бяхме своеобразно изключение. Малцина ни приемаха охотно, но бяхме достатъчно различни – и почтителни към вярата им, – за да се промъкваме през ситото на осъдителността им. Обаче жените, изоставили хая – сложна дума, която означава едновременно скромност и срам, – не получаваха снизхождение. Майка ми познаваше няколко неомъжени майки, прогонени от семействата си, неспособни да си намерят работа или да получават социални помощи за децата си, родени извън брачното ложе. Тя не ги опозна добре – разделяше ни прекалено дълбока пропаст, – но въпреки това аз успях да посъбера малко информация. Едната беше получила обещание за брак от мъж, който я зарязал, когато разбрал, че е бременна. Другата била изнасилена от група мъже, които през цялото време ѝ повтаряли, че е уличница и си го заслужава. Майка ми плака, когато научи тази история, а тя не се разплакваше лесно, обаче момичето беше само на деветнайсет и когато се запознахме с нея, работеше на дълги смени във фабрика за рибни консерви, където и спеше. Бебето ѝ – момиченце – умряло малко след раждането. Кръстила я Рашила. Майка ми не можеше да проумее как една вяра, която проповядва прошка, може да издигне толкова безмилостна ледена стена срещу най-бедните и най-уязвими членове на общността. Мислехме, че сме се нагледали на предразсъдъци в Рим, Берлин, Прага, но там беше нищо в сравнение с Танжер, където опозорените жени се нареждаха пред джамиите да просят, а техните добродетелни сестри ги пренебрегваха с извърнати очи и забулени лица, скромни и неумолими.
Ето това беше грях, твърдеше майка ми, докато се носехме по нажежените бели улици под слънцето, с пазарищата и мюезините, които се съревноваваха да привлекат вниманието ни под безмилостното и жестоко небе. Това беше грях – извърнатият поглед, краткият пренебрежителен жест. Двете с нея го бяхме виждали и преди: в Париж пред "Нотър Дам", в Рим пред портите на Ватикана. И дори тук, в Ланскене, в очите на хора като Каро Клермон винаги съм разпознавала онзи поглед – на лицемерно набожно презрение, – който възприемат праведните.
– Има и по-лоши неща от зина – отбелязах.
Стори ми се, че Дуа леко се стъписа.
– Алиса има ли приятел?
Дуа кимна.
– Имаше. Говореха си по интернет. Но после баща ѝ взел компютъра, затова ѝ позволявах да използва моя. Поне допреди пожара.
– О, разбирам. – Приятел по интернет. Анук няма компютър. У дома с часове стои в интернет кафене на булевард "Сен Мишел" и говори с приятелите си – най-често с Жан-Лу, който с помощта на виртуалното общуване компенсира твърде честите си престои в болницата. – Познава ли го наистина? Някой от селото ли е?
Дуа отново кимна.
– Може би. Така мисля. Не казва.
– Разбирам. – И изведнъж наистина проумях. Футболните мачове на селския площад; сутрешните събирания на кафе с Каро Клермон, секнали толкова внезапно; разочарованието на Каро от общността в Ле Маро; студенината между селото и булевард "Пти Багдад".
В света на Каро толерантността означава да четеш подходящите вестници, от време на време да хапваш кускус и да се наричаш либерал. Но не и да позволиш на сина си да се влюби в момиче магриби. Що се отнася до Саид Махджуби, към когото хората се обръщаха за духовни напътствия, човек, който се самоопределя чрез вярата си...
Оставих децата да си играят. Малките са необикновено приемащи.
Дори децата на Ашрон живеят извън радара на родителските предразсъдъци. Не е нужно много, за да забравят различията помежду си. Кашон с кутрета, скривалище в изоставена къща. Само ако светът беше толкова простичък и за нас! Ала ние притежаваме тревожното умение да се съсредоточаваме над различията, като че ли изключването на другите ще укрепи самоличността ни. Само че по време на всичките си странствания съм установила, че хората са почти еднакви навсякъде. Под покривалото, брадата или расото механизмът е един и същ. Въпреки убежденията на майка ми в постъпките ни няма никакво вълшебство. Виждаме, защото отправяме взор отвъд безредието, което единствено съзират другите. Цветовете на човешкото сърце. Цветовете на душата.
16