Когато излязох, все още валеше. Силен и обилен дъжд, който се сипеше по земята с пукот като фойерверки. Вече знаех какво трябва да направя. Мисля, че още от самото начало знаех. От деня, когато пристигнах и я видях да стои на слънцето неподвижна и цялата забулена, и да наблюдава хората като тропически гущер.
Обадих се по мобилния си телефон. Този път не на Рижия, а на Ги, който ми доставя продуктите за шоколадите. Този път поръчката ми беше скромна: само една-две кутии шоколадов кувертюр и няколко кутии. Но както винаги е казвала майка ми, има дни, когато само магията върши работа. Не е някаква грамадна магия, изобщо не, но само с това разполагаме, а в момента се нуждаех от нея.
После се запътих обратно в дъжда да намеря Инес Бенчарки.
Четвърта глава
Вторник, 24 август
Улиците в Ле Маро бяха пусти. Черният отан вилнееше с пълна сила. Небето беше придобило серист оттенък и на фона му дъждовните капки изглеждаха почти черни. Шепата птици, които все още дръзваха да се опълчат на вятъра, се оказваха запратени от него като страници от вестник към барикадата от дървета на брега. Въздухът имаше солен мирис, макар че морето е на повече от два часа път с кола. Въпреки дъжда и вятъра беше топло – леко неприятна, млечна топлина, сякаш нещо гниеше. От всеки прозорец, иззад всеки чифт кепенци се процеждаше усещането, че си наблюдаван – твърде познато усещане, което помнех от много места от странстванията си.
Тук хората се отнасят подозрително към чужденците, знам. Предупреждават децата за нас. За облеклото ни, за акцента ни, дори за храната ни – всичко ни бележи като различни, като потенциално враждебни, опасни. Помня как заведох Анук на училище след пристигането си в Ланскене, как ни оглеждаха другите майки и попиваха всяка разлика. Шарените дрехи, магазина, детето, липсата на брачна халка. А сега почти се чувствам у дома си тук. С изключение на Ле Маро, разбира се, където на всеки сантиметър има скрити капанчета, всяко от които е престъпено правило, непреднамерено нарушение.
Въпреки това знам, че има една къща, където не съм чужда. Може би заради прасковите или поради факта, че семейство Ал-Джерба са тук още от времето, когато Ле Маро все още беше част от Ланскене, а не отделна губерния.
Стигнах до зелената врата. В краката ми водосточните тръби се представяха като същински оркестър, а от канавките пръскаше изобилно. Косата ми беше прилепнала към лицето и въпреки стария дъждобран на Арманд ризата и джинсите ми бяха мокри. Почуках и като че ли почаках доста дълго, преди Фатима да ми отвори. Беше облечена със син кафтан с пайети и имаше измъчено изражение. Когато ме видя, по лицето ѝ се изписа загриженост.
– Виан! Добре ли си? Сигурно си вир-вода...
След броени секунди вече бях в къщата, настанена върху възглавнички пред огъня, Ясмина отиде да донесе кърпи, а Захра ми приготви ментов чай. Оми беше в дневната, почиваше си на ниска кушетка, а от кухнята се носеше уханието на готвено, на кокос и на ким на зърна, на кардамон и на втасващо тесто – хляб, досетих се, за вечерния ифтар.
Оми ме удостои с костенурчата си усмивка.
– Обеща да ми донесеш шоколад.
Усмихнах се.
– Разбира се, очаквам да ми доставят продуктите.
– Ама побързай, няма да живея вечно.
– Сигурна съм, че ще издържиш още една седмица.
Оми се засмя.
– Ще се постарая. А ти каква работа имаш да търчиш напред-назад в този дъжд, Виан Роше?
Споменах Инес Бенчарки.
– Пфу – стисна беззъбите си челюсти Оми. – Защо се занимаваш с нея?
Отпих от чая си.
– Интересна е.
– На това интересна ли му викаш? От тази жена само неприятности.
– Защо?
Оми сви рамене.
– Такава си е. Има една история за женски скорпион, който искал да прекоси реката. Уговорило се насекомото с биволицата да го пренесе на гърба си. Насред реката го ужилила. Умиращият бивол попитал: "Ама защо?". А скорпионът отговорил: "Аз съм скорпион, приятелю, мислех, че го знаеш".