Усмихнах се. Знам историята.
– Да не искаш да кажеш, че Инес е скорпион?
– Казвам, че някои хора по-скоро ще умрат, отколкото ще се откажат от възможността да те ужилят. Повярвай ми, нищо хубаво няма да излезе от дружбата ти с Инес Бенчарки.
– Но защо?
– Същото попитал и биволът.
Отново свих нетърпеливо рамене.
– Някои хора просто са си такива, Виан. А понякога хората оставят подире си следа, която трови всеки, който я пресече.
Повярвай ми, Оми, познавам тази следа. Прекосявала съм я много пъти. Някои хора ръсят подире си отрова, въпреки че се опитват да сторят добро. Понякога лежа будна нощем и се питам дали не съм една от тях. Осъществила ли съм всъщност дарбата си? Какво съм дала на света? Сладки мечти и илюзии, преходни радости, обещания на килограм. Обаче пътят ми е осеян с провали, болка и разочарование. Ето и сега – наистина ли съм убедена, че шоколадът ще промени нещо?
– Оми, трябва да я видя – настоях.
Тя ме изгледа.
– Явно трябва. Е, почакай поне косата ти да изсъхне. И пийни още малко ментов чай.
Послушах я. Чаят беше хубав, яркозелен и с ухание на лято. Седях, един черен котарак влезе, сгуши се и замърка в скута ми.
– Хазрат те харесва – отбеляза Оми.
– Ваш ли е? – погледнах котарака.
Тя се усмихна.
– Котката не принадлежи на никого. Идва и си отива като Черния отан. Обаче Дуа кръсти този котарак и сега той идва всеки ден, понеже знае, че тук има храна. – Оми извади от джоба си кокосова курабийка. – Ето, Хази, от любимите ти.
Тя отчупи парченце от сладкиша и го подаде на котарака. Хази протегна грациозно лапата си и грабна парченцето кокосова курабийка, а после приклекна и го изяде с видимо удоволствие.
Оми дояде останалото в ръката ѝ.
– Хазрат Абу Хурайрах бил прочут сахаби. Известен и като "човекът котка", защото много е обичал котките. Моята малка Дуа кръсти котарака на него. Според нея котаракът е уличен, обаче аз мисля, че той просто предпочита храната тук.
– Кой не би? – отбелязах с усмивка.
– Ами, снаха ми е най-добрата готвачка в Ле Маро. Не ѝ казвай, че съм го признала.
– Много обичаш Дуа.
Оми кимна.
– Тя е добро момиченце. Е, може би не съвсем добро, но винаги успява да ме накара да се усмихна. И помага с малката ми Мая.
– Мая явно не е лесна – отбелязах.
– Ами да, живее в Тулуза – заяви Оми, като че ли това обясняваше всичко. – Ясмина идва за Рамазана, но през останалото време не виждаме Мая. Всъщност на нея не ѝ харесва тук. Било твърде спокойно.
– Мисля, че ни подценява.
Нас. Защо използвах тази дума? Оми явно не забеляза и ме изгледа развеселено.
– Много неща се случват тук. Освен това подочувам, че имаш гости.
Запазих невъзмутимо изражение.
– Постоянно имаме гости. Снощи беше Жозефин, която държи "Кафе дьо Маро". Половината хора от Ланскене се отбиват.
Оми отново ме изгледа. Под редките изразителни вежди очите ѝ са млечносини като вени.
– Май мислиш, че съм вчерашна.
Като че ли нещо можеше да се случи в това село и тя да не знае. Въпреки това, ако ще си разменяме тайни...
– Тайната не е моя и не мога да я издам.
– Това е справедливо, струва ми се – сви рамене Оми. –Обаче...
– Какви са тези приказки за тайни? – Беше Фатима, която се бе върнала в дневната заедно със Захра и с марокански сладкиши. – Оми ли шушука?
– Тъкмо обратното – заявих. – Оми винаги е много дискретна.
Фатима се засмя.
– Това не е Оми, която познавам. А сега опитай тези. Нося халва, фурми, курабийки, сладки с розова вода и сусамови бисквити. Не, не са за теб, Оми... – засмя се тя, когато Оми се пресегна към чинията. – Рамазан е, забрави ли?
– Явно съм забравила – каза Оми и ми намигна.
Забелязах, че Фатима изглежда разсеяна.
– Всичко наред ли е? – попитах.
Тя кимна.
– Заради свекъра на Ясмина. Мохамед Махджуби. Не е добре. Премести се при нас, докато Исмаил и Ясмина са тук. Предпочита да е тук, отколкото да живее при Саид.
Оми издаде груб звук.
– Кажи, че по-скоро не иска да е близо до онази жена –тросна се тя.
– Оми, моля те... – изцъка Фатима.
Аз обаче наблюдавах Захра, толкова по-различна от Ясмина и същевременно толкова като нея. Не за пръв път забелязвах неловкостта ѝ при споменаването на Инес Бенчарки.
– А ти какво мислиш за Инес? – попитах Захра.
Въпросът я притесни. С черния си хиджаб, прихванат по традиционния начин, изглеждаше едновременно по-възрастна и по-млада от сестра си. Освен това беше болезнено срамежлива и когато говореше, гласът ѝ звучеше странно дисхармонично.