– Мисля че тя е... интересна – отговори.
Оми изграка.
– Е, ти на практика живееш в онази къща...
Захра се изчерви.
– Соня ми е приятелка.
– Соня значи? Аз пък си мислех, че ходиш там, за да правиш мили очи на онзи млад мъж.
Бузите на Захра пламнаха. Всеки момент щеше да излезе от стаята.
Изправих се.
– Е, толкова по–добре. Тъкмо щях да попитам дали някой не може да ми покаже къде живее Инес Бенчарки. Ти дали би могла, Захра? Знам, че вали...
– Разбира се. – Гласът на момичето не издаваше никакви чувства, но в погледа ѝ се четеше признателност. – Сега ще ти донеса палтото. Почти изсъхна.
Когато тя излезе, Фатима се обади:
– Оми, много си сурова с момичето.
– Животът е суров – изграка Оми. – Тя трябва да се научи. Ще се удави в чаша вода.
Усмихнах се.
– Джазак Аллах – казах. – И благодаря за гостоприемството. Следващия път ще донеса шоколад. Очаквам доставката.
На вратата се обух. Захра ме чакаше с палтото.
– Не ѝ обръщай внимание какви ги говори – каза тя със странния си дисхармоничен глас. – Тя е стара. Свикнала е да казва каквото мисли. Дори когато не мисли съвсем ясно. – Отвори вратата. – Не е далеч. Ще те заведа.
В Ле Маро къщите нямат номера. Това е една от чудатостите тук. Дори имената на улиците не са официални, макар че кварталът е вече възроден и с времето това също може да се промени. Рейно ми каза, че Жорж Клермон се борел мястото да добие статут на паметник на културата (като, разбира се, той бъде главният предприемач), но по реката имало твърде много селца като Ланскене, твърде много очарователни малки крепостни селца, твърде много стари работилници за щавене на кожа и живописни стари мостове, и средновековни бесилки, и статуи на тайнствени светци, та нашите чиновници да се загрижат за една-единствена улица с къщи от дърво и замазан с глина плет, вече наполовина подкопани от Тан. Изглежда, че само на пощальона не му е все едно дали улиците имат имена и номера на къщите, а ако човек реши да ремонтира някоя от тези полуразрушени постройки и да заживее там противно на строителните разпоредби, надали някой ще му попречи или изобщо ще му обърне внимание.
Захра си беше сложила хиджаба, за да ме заведе до къщата на Бенчарки. Лицето ѝ под него беше непроницаемо. Покривалото я правеше по-дръзка, по-уверена. Дори позата ѝ бе различна. Обърна се към мен, докато вървяхме, и попита:
– Защо искаш да се видиш с Инес?
– Живеех в къщата ѝ.
– Не е много основателна причина.
– Знам.
– Тя те заинтригува, нали? Знам. Личи си. И не си първата. Всички си имаме вземане-даване с Инес по един или друг начин. Когато пристигна тук и отвори училището, идеята отначало ни допадна. В селското училище имахме само проблеми, а онази жена Дру искаше да забранят носенето на хиджаб. Освен това братът на Инес беше толкова близък със семейство Махджуби, че известно време всичко изглеждаше наред.
Бяхме стигнали края на булеварда. Оттук започваха разрушените къщи. Последната постройка имаше червена врата.
– Там живеят Махджуби. Карим и Соня също живеят тук.
– А Инес не?
– Вече не – поклати глава Захра.
– Защо? Няма място ли?
– Не е това причината – отговори Захра. – Така или иначе ще я намериш ето там... – посочи ми тя няколко смокини, които растяха съвсем близо до водата и зад които, над готически преплетени корени на дърветата, се издигаше малък пристан.Там речните плъхове привързваха лодките си по времето, когато все още идваха всяка година, и сега я видях – лодката къща, ниско долу във водата, боядисана в черно и закотвена на закътано сред дърветата.
– В лодката? Там ли живее? – попитах.
– Временно. Лодката вече си беше тук.
Знам. Познавам тази лодка. Твърде тясна за двама възрастни, но би побрала жена с детето ѝ. Стига да не се нуждаят от много място и да нямат много вещи...
Надали Инес Бенчарки имаше подобен проблем, но все пак...
– Ами Дуа? – попитах.
– Повечето време ние се грижим за нея. Помага ни, като гледа Мая. Понякога спи при Инес, друг път не. Идва в нашата къща за ифтар.
– Защо в лодка?
– Чувства се в безопасност. Освен това никой не е потърсил лодката.
Това не ме изненадва. Собственикът ѝ не е идвал от четири години. Обаче защо Рижия е оставил лодката си тук, ако не е смятал да се връща?
Освен ако не е била за него, а за някой друг...