Някой друг?
Сама жена с дете. Нежеланието на Рижия да дойде тук с мен, макар да знам, че поддържа връзка с някои приятели в Ланскене. Неохотата на Жозефин да говори за бащата на сина си. Преди четири години Рижия още е бил тук. Пилу трябва да е бил на четири. Достатъчно голям, за да пътува може би. Достатъчно голям, че Жозефин да си помисли дали да не се премести нагоре по течението...
Дали Рижия я е помолил да замине с него? Дали тя е отказала? А той променил ли е намерението си? Докато е бил в Париж с мен, а тя е чакала в Ланскене, чакала го е да се върне при нея?
Толкова много въпроси без отговор. Толкова много съмнения. Толкова много страхове. Сезоните се редуват, любимите хора и приятелите се разпиляват като листа на вятъра. Майка ми никога не се задържаше с мъж повече от няколко седмици. Само децата ти остават верни, Виан, така казваше. Години наред и аз следвах тази максима. А после се появи Рижия и аз реших, че всяко правило има изключение.
Сега си помислих, че може би греша. Може би бях пристигнала, за да науча точно това.
– Добре ли си? – попита Захра.
– Да, благодаря – обърнах се към нея. – Кажи ми, Захра, защо започна да носиш никаб, след като майка ти и сестра ти не носят?
Очите ѝ се смутиха зад пребрадката.
– Заради Инес ли?
– Може би донякъде. Е, тя е тук. – Захра погледна към черната лодка. – Но не си мисли, че ще говори с теб.
Остави ме на дъжда в края на булевард "Де Маро". Небето беше притъмняло още повече – надали тази нощ щяхме изобщо да зърнем пълната луна. Чух как църковният часовник удари четири часа – тежко и умислено като въздуха. Погледнах към лодката на Рижия – притихнала, неподвижна, закотвена до брега на реката – и се замислих за Инес Бенчарки. Оми я беше оприличила на скорпион, който се опитва да премине реката. Само че в историята скорпионът се дави.
В този момент мобилният в джоба ми звънна. Погледнах екранчето, на което светеше номерът на онзи, който ме търсеше.
Разбира се. Кой друг?
Рижия.
Пета глава
Вторник, 24 август
Нищо не остава тайна за дълго. Поне не в Ланскене. Не съм излизал от къщи два дни, но хората вече започнаха да шушукат. Не мога да виня Жозефин, нито дори Пилу. Знам го. Започна тази сутрин, когато Шарл Леви намина отново, за да се оплаква за изчезналата си котка.
Открехнах вратата съвсем лекичко и му казах, че не се чувствам добре. Шарл Леви обаче не се отказа. Коленичи на прага и заговори през пощенския процеп с треперещ от овладените силни чувства глас:
– Става дума за Анриет Муасон, отче. Тя взема моя Ото в къщата си. Храни го, казва му Тати. Това не ви ли прилича на отвличане, на задържане без право или на нещо такова?
Отговорих му иззад вратата:
– Не смяташ ли, че приемаш нещата прекалено лично?
– Тази жена открадна котката ми, отче. Как иначе да го приемам?
Помъчих се да му обясня:
– Тя е самотна, това е. Може би ако поговориш с нея...
– Опитах! Отрича! Не била виждала котарака. Не го била виждала с дни, ама цялата ѝ къща мирише на риба...
Главата ме болеше. Спуканите ребра ме боляха. Не бях в настроение за това.
– Мосю Леви! – провикнах се през вратата. – Нали Бог ни учи да обичаме ближния си? Аз ли греша, или е имал предвид нас, да не се оплакваме до небесата от ближните си и да не прибягваме до крайно неубедителни извинения, понеже така предизвикваме раздор в общността? Нима Исус щеше да откаже на една самотна жена да взема котето от време на време?
Отвън настана мълчание. После от процепа се разнесе глас:
– Съжалявам, отче. Не помислих.
– Десет "Аве Марии".
– Добре, отче.
След това бързо плъзна слухът, че мосю кюрето приема изповеди през процепа на пощенската кутия. Следващият ми посетител беше Жил Дюмарен, уж за да помоли за дарение за църковния фонд за закупуване на цветя, но всъщност търсеше съвет относно майка си. След това дойде Анриет Муасон, за да изкупи греха, който бе извършила още като зародиш. След нея беше Гийом Дюплеси, за да ме попита имам ли нужда от нещо. След него се отби Жолин Дру, колкото да докладва на Каро, че се случва нещо странно. А накрая лично Каро, която презираше преструвките и ме обвини директно (през вратата), че крия нещо.
– Каро, вървете си, моля ви – казах, седнал на изтривалката.
– Не и докато не ми обясните какво става – отекна гласът на Каро. – Пиете ли? Това ли е?
– Не, разбира се.
– Тогава отворете вратата.
Понеже отказах да се подчиня, тя се върна същата вечер заедно с отец Анри. Зачудих се дали да не се престоря, че съм излязъл, но когато Каро застана пред прозореца и започна да наднича през капаците, ми стана ясно, че не възнамерява да се откаже.