Вече виждах всичко в съзнанието си, ясно като гадаене на шоколад. И най-лошото беше, че съм го знаела още от самото начало някъде дълбоко в сърцето си, в тайното кътче, където майка ми нашепваше: Значи си мислела да се установиш на едно място? Да не смяташ, че не съм опитвала? Хора като нас не го правят, Виан. Сянката ни е прекалено дълга. Опитваме се да съхраним малкото радост и светлина, които имаме, но накрая всичко се изгубва.
– Кога се връщаш? – попита той.
– Още не съм сигурна. Първо трябва да свърша нещо.
– Какво?
Звучеше толкова близо. Представях си го как седи на палубата на слънце, може би с бира отстрани, а зад гърба му Сена е като ивица от плаж и силуетът на "Пон дез Ар" се очертава на фона на лятното небе. Представих си го съвсем ясно, като в кристален сън. Само че както в много други свои сънища се почувствах откъсната от сцената, отдалечавах се неконтролируемо и потъвах назад в мрака.
– Мисля, че трябва да си дойдеш у дома – заяви Рижия. –Каза, че няма да те има само няколко дни.
– Знам. Няма да се бавя. Но трябва...
– ...да свършиш нещо, знам. Но Виан... винаги ще има нещо. А после ще се появява нещо ново. Така е в онова проклето село. И неусетно ще се окаже, че си останала шест месеца и вече избираш плат за завеси.
– Това е нелепо. Ще остана само още няколко дни. –Спомних си за продуктите, които бях поръчала на Ги по телефона. – Е, да кажем, седмица – добавих. – Освен това, ако ти липсвам, може да дойдеш.
Пауза.
– Знаеш, че не мога.
– Защо?
Още една пауза, по-дълга. Долових безсилието му.
– Защо не ми се довериш? – попита най-накрая. – Защо никога не е простичко?
Защото не е простичко, Рижия. Защото колкото и далеч да стоиш, накрая реката те довежда у дома. И понеже виждам повече, отколкото искам да виждам, дори когато бих предпочела да съм сляпа...
– Заради Жозефин ли е всичко? Не ми ли вярваш?
– Не знам.
Отново същото мълчание като параван, по който подскачат сенки. После той каза:
– Добре, Виан, само дано да си струва.
И в ухото ми остана единствено морският прибой, все едно го чувах в раковина... Поклатих глава. Лицето ми беше мокро. Пръстите ми бяха изтръпнали от студ. Сама съм си виновна, казах си. Не трябваше да призовавам вятъра онзи ден. Изглежда толкова безобиден, нали, толкова естествен и непресторен? Вятърът обаче може да се промени във всеки момент, а дреболиите, които строим за себе си, се оказват пометени пред него.
Дали Арманд беше усетила, че се задава? Дали се беше досетила за Рижия и Жозефин? Знаеше ли, че нейното писмо бомба щеше да взриви живота ми с Рижия? Явно така става, когато отвориш писмо от мъртвец. Много по-добре е никога да не поглеждаш назад и като Рижия да не хвърляш сянка.
Но вече е твърде късно за това. Вероятно и Арманд го е знаела. Защо се върнах в Ланскене? Защо трябва да се изправя пред Жената в черно? По същата причина, по която скорпионът ужилва бивола, съзнавайки, че така и двамата ще умрат. Защото ние нямаме избор – тя и аз. Защото сме свързани.
Дъждът престана, но вятърът беше набрал страховитата сила, с която дърпа телефонните кабели и пищи пронизително. Така Черният отан получава глас – а може би изпраща и послание. Какво си мислеше, че ще се случи, Виан? Да не си въобразяваше, че ще те оставя да си отидеш? Че ще допусна да принадлежиш на друг?
Слязох от булевард "Де Маро" и се отправих към стария пристан. Натам, където беше закотвена черната лодка, заобиколена от дърветата с оголени коренища. Беше заслонена до брега на реката, но само на няколко метра от нея Тан се бе превърнала в буен и непокорен звяр, гладката ѝ повърхност беше осеяна с отломки, със смъртоносни струпвания на клони и загнила органична материя, преплетени с кабели и жици. Би било повече от неразумно човек да плува тук, дори плитчините са опасни. Ако Алиса беше скочила от моста снощи, а не преди шест дни, нямаше да оживее – нито пък Рейно. Приближих се още мъничко и се провикнах:
– Инес Бенчарки?
Знаех, че си е у дома. усещах очите ѝ. Направих още крачка напред. Вятърът метна косата върху лицето ми като камшик, земята под краката ми беше подгизнала.
– Инес?
Представях си я как ме наблюдава скришом с котешките си подозрителни очи. Искаше ми се да ѝ бях донесла някакъв подарък, но прасковите почти бяха свършили, пък и нямах представа кой подход би дал резултат с нея. Под многобройните си покривала Инес крие много различни лица: според Оми е скорпион, според Захра е приятелка, според стария Махджуби е подмолна, според Алиса е страховита...