А каква е за Карим?
Отново се провикнах. Този път ми се стори, че чух раздвижване във вътрешността на лодката. Вратичката на кухнята се отвори. Появи се жена с никаб.
– Какво искате? – Гласът ѝ беше нисък и със съвсем лек акцент, но въпреки това в него имаше нещо неблагозвучно, като музика, изсвирена в неправилната тоналност.
– Здравейте, аз съм Виан Роше – представих се и протегнах ръка.
Тя не помръдна. Очите ѝ над квадратното парче плат бяха безизразни като копчета. Започнах да говоря каквото си бях наумила: че някога съм имала магазин за шоколад, че съм отседнала в Ле Маро, че искам да помогна на нея и на Дуа.
Инес слушаше, без да продума. Застанала на ниската палуба, сякаш бе стъпила върху водата. Зад нея от Тан се надигна фонтан от пръски. Жената приличаше на привидение или на вещица.
– Знам коя сте – каза накрая. – Вие сте приятелка на свещеника Рейно.
Усмихнах се.
– С него имаме дълга история. Но невинаги сме били приятели. Всъщност някога той се опита да ме изгони от града.
Очите ѝ не издаваха никакво чувство. Ръцете ѝ с черни ръкавици висяха отпуснати покрай тялото. Стъпалата ѝ също бяха скрити под черната абая – всъщност ако не бяха тези безизразни очи, Инес щеше да бъде зрителна измама, а под никаба ѝ сякаш имаше само въздух.
– Някои хора смятат, че той е запалил пожара, но не е вярно – уверих я. – Рейно е свестен човек въпреки недостатъците си. Не е нито подлец, нито страхливец. А човекът, причинил пожара, е и двете. Сега стоварват цялата вина върху него...
– Затова ли дойдохте? За да го защитавате?
– Реших, че се нуждаете от помощ.
– Благодаря, но не се нуждая – заяви с равен глас.
– Живеете на лодка.
– И какво? – възрази Инес Бенчарки. – Да не мислите, че е трудно да живееш на лодка? Повярвайте ми, преживявала съм много по-лоши неща. В тази страна е лесно в сравнение с моята. Лесно, благо, лениво.
Беше извисила презрително глас и бе присвила очи над воала. Най-сетне виждах цветовете ѝ, искряха на мътната светлина и сякаш обточваха обикновената ѝ черна абая в сребристо като лъскаво моаре. Инстинктивно се пресегнах към мислите ѝ и шепата ми се напълни. Кошница с алени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледалото. И коприни, бродирани и пъстри коприни, воал като мъглява паяжина, осеян с кристали шифон, бяла сватбена рокля, златисто минзухарено, черничево пурпурно, гористо зелено...
Толкова много цветове, смайващо. Без тях може би никога нямаше да се досетя, че с Карим са роднини, но издраскаш ли повърхността, и ето ги – багрите, които не можеш да скриеш.
Тя потръпна. Сякаш я бях докоснала по забранен и интимен начин. Очите ѝ се разшириха възмутено и видях и техния цвят – много тъмнозелено, почти черно, в което бе разтворена капка златно.
– Престанете! – нареди тя.
Протегнах ръка.
– Всичко е наред, Инес. Разбирам.
Тя се засмя – звънлив и нехармоничен звук.
– Така ли смятате? Че разбирате? Понеже виждате малко повече от всички тези слепи хора?
– Има причина да дойда тук. Получих писмо от една мъртва жена. В него пишеше, че съм нужна тук. А после ви видях...
– И си помислихте... какво? Горката потисната мюсюлманка с никаб, жертва на куффар[17]? Горката наплашена вдовица, тя ще приеме охотно всяко предложение – колкото и да е снизходително – за приятелство или... за шоколад. Да, знам всичко за вас, Виан – продължи тя, забелязала изненадата ми. – Знам как сте пристигнали тук преди осем години и сте омагьосали всички да ви обикнат – да, дори противния свещеник. Да не мислите, че не съм чула всичко? Смятате ли, че Карим не ми е казал? Онази жена от кафенето, тя постоянно говори за вас. Също и старецът с кучето, пекарят Поату и цветарят Нарсис. Представят ви като ангел, слязъл от джаннат[18] да ни спаси. А сега Фатима ал-Джерба и свекърва ѝ също се хванаха – о, колко харесват онази жена с шоколада, която си въобразява, че понеже е била в Танжер, разбира културата ни...
Слушах я мълчаливо, стъписана от дълбочината на презрението ѝ. Каквото и да бях очаквала от първата ни среща, не беше това – този порой, това отровно излияние. Скорпион, така бе казала Оми. И сега аз се давех, а най-лошото бе, че сама си бях виновна. Биволът от онзи разказ също е жертва на собствената си природа като скорпиона. А нима част от мен не искаше да бъде ужилена, за да докажа онова, което винаги тайно съм знаела? Че няма нищо трайно, че вълшебството може и да не успее, че всичко, за което се стараем, както и обичта, накрая се натъква на същата гола стена...