Това ли беше урокът, който бях дошла да науча? Затова ли се бях върнала в Ланскене?
– Знам, че криете Алиса – заяви жената.
Потръпнах, внезапно ме прониза студ.
– Да не мислите, че не чувам? Че не виждам? Въобразявате си, че понеже нося никаб, не обръщам внимание на нещата като вас? Да не смятате, че понеже вие не можете да ме видите, аз не забелязвам всичко?
– Това няма нищо общо с никаба – възразих. – И не крия Алиса. Тя живее при мен по свое желание, докато не реши какво иска да прави.
Инес издаде остър гърлен звук.
– И сигурно се залъгвате, че помагате.
– Все някой трябва да помогне. Тя се е опитала да се самоубие.
Жената прикова върху мен зелено-златистите си очи. Под абаята тя е грациозна, уравновесена и изопната като танцьорка. Съдейки по красивите ѝ очи, съм сигурна, че е поразителна.
– Разсъждавате детински – отсече Инес. – Детето вижда как птиченце пада от гнездото. Вдига го и го отнася в дома си. След това ще се случи едно от следните две неща: или птичето веднага ще умре, или ще оцелее за ден-два и детето ще го върне обратно при семейството му. Обаче то ще мирише на хора и близките му ще го отхвърлят. Птичето ще умре от глад или ще го убие котка, или другите птици ще го изкълват до смърт. Ако детето има късмет, никога няма да разбере.
Усетих, че се изчервявам.
– Не е същото. Алиса не е малко птиченце.
– Нима? – възкликна Инес. – Сега да не ми кажете, че е спазвала постите и не си е отрязала косата?
– Мая ли ви каза?
– Не е нужно някакво дете да ми казва. Защо си въобразявате, че само вие виждате разни неща?
Замислих се над думите на Алиса: че Инес Бенчарки е амар, зъл дух в човешко тяло, изпратен да покварява невинните. И преди бях чувала същото обвинение – неведнъж –по време на своите странствания. Хората с прозрение – хора като нас – често са смятани за зловещи същества. Майка ми наричаше себе си вещица. Тя правеше така, аз – никога. Тази дума е вече претоварена с история и предразсъдъци. Хората, които твърдят, че думите нямат сила, не знаят нищо за природата на словото. Думите, когато са на място, свалят режими, превръщат любовта в омраза, поставят основите на религия и дори разпалват войни. Думите са пастирите на лъжите, те повеждат най-достойните от нас на заколение.
– Майка ми беше вещица – казах.
Тя се засмя и призна:
– Трябваше да се досетя.
С тези думи се обърна и отново влезе вътре – следвана от вихъра от цветове, които бях зърнала, като спиралата от жилки в мрамора, – после вратата се затвори зад гърба ѝ и аз останах на брега на Тан, черният вятър пищеше между жиците, а дъждът отново рукна.
Седма глава
Вторник, 24 август
Беше полунощ и дъждът спря. Небето е облачно ахатово. Августовското пълнолуние – онова, което според фолклора, отче, причинява всичките ни проблеми – е цялото в дрипи, като просяк на нощния хоризонт. Не мога да спя. Пръстите ме болят. Съзнанието ми е сковано и не намира покой. Вече усещам утрешния ден като лавина, която всеки момент ще се отприщи: телефонните обаждания, посетителите, едва крепящата се неизбежност на живота, която ей сега ще се катурне.
Навън вятърът е безмилостен. Дърпа ме като нетърпеливо дете. Удивително е колко малко вещи имам – къщата е на църквата, както и цялата мебелировка, повечето книги и картините. Една платнена раничка със скъсана каишка – която си занесох в семинарията преди повече години, отколкото ми се иска да си припомням, – като нищо ще побере всичките ми принадлежности. Освен свещеническите си одежди, които, естествено, ще оставя тук, какво друго имам? Няколко ризи, чифт джинси, три фланелки, чорапи и бельо. Дебел ръчно плетен пуловер, който обличам през зимата, когато е студено. Шал. Шапка. Четка за зъби. Гребен. Книгата на свети Августин, която ти ми даде, когато бях още момче. Часовника на баща ми. Твоята броеница със зелените стъклени зърна – евтина, но много си я обичам. Кафяв плик със снимки и документи. Малко пари. Немного. Четирийсет и пет години, спретнато побрани в една раничка.
Защо го направих, отче? Нелепо е. Никъде няма да ходя. Първо, нямам къде да отида. Посред нощ е и вали. Но въпреки това се виждам как излизам с раница на рамо. Оставям ключа на входната врата, затварям портата след себе си. Тръгвам по пустата улица по сако и спортни обувки и усещам небето над главата си. Небето сигурно е различно за човек, който няма дом. Пътят сигурно също е различен. Някак по-корав под стъпалата. Обувките ми са разтъпкани и удобни. Мога да ходя с часове, преди да се наложи да се замисля какво да правя след това.