Отче, звучи толкова примамливо. Да знам, че всяка стъпка ме отвежда все по-далеч от отец Анри Льометър. Да нямам отговорности, единственият ми избор ще бъде къде да спя, какво да ям, дали да завия наляво или надясно. Ще изоставя всички желания и ще си предложа приумиците на света.
Приумици ли?
Ами да, отче. Разбира се, знам, че Бог има промисъл. Но през последните години ми е все по-трудно да повярвам, че промисълът му се осъществява гладко, както е очаквал. Колкото повече се замислям, толкова повече Бог ми заприличва на притеснен бюрократ, който иска да помогне, обаче е спънат от бумащината и от всякакви комисии. Ако изобщо ни вижда, отче, то е иззад бюро, върху което има камари сметки и започнати дела. Затова той има свещеници, които да му вършат работата, и епископи, които да ги надзирават. По тази причина не му се сърдя. Но така става, ако носиш твърде много дини под една мишница. Изпускаш някои.
Вятърът проясни мислите ми. Историята изобилства от истории за хора, изоставили обичайния живот, за да поемат на път.
Моят съименник, свети Франциск, е един от тях. Може да отида в Асизи.
Явно съм дремнал малко, отче. Събудих се скован. Раничката ми беше подпряна на входната врата. Все още сънен, отначало не помнех, че съм я оставил там. После си спомних и се уплаших. Увереността от последните няколко часа се стопи с наближаването на утрото. Обикновено сутрин най-напред отивам в пекарната на Поату за кроасани или за кифла с шоколад. Днес не го направих. Не исках Поату да ме обсъжда из цялото село, освен това едно отиване в хлебарницата на този етап ще е равносилно на изкушение да остана, а аз вече бях решил да замина.
Сварих си кафе и си препекох стар хляб. Миришеше по-приятно, отколкото беше на вкус, но беше достатъчно, за да ми напомни колко съм гладен. Вече не издържам на глад като преди, отче. Трудно спазвам Великите пости. Помислих си, че ако замина, ще трябва да свикна с глада. Свети Франциск е ял корени и плодове, разбира се. Явно са го засищали. Но на мен ще ми е трудно без кроасан на закуска.
Вдигнах поглед към небето. Още беше тъмно. Имаше повече от час преди зазоряване. Не исках да ме виждат как заминавам, особено хората от Ле Маро, когато стават за сутрешната си молитва. Знаех, че трябва да мина оттам, ако ще вървя покрай реката. Така беше най-разумно, поне докато се отдалеча достатъчно, за да престана да срещам познати. Пълно прекъсване, казах си, без обяснения, без сбогуване. Дори с Виан или с Жозефин...
Особено с Жозефин.
Доядох си закуската. Време беше да тръгвам. Измих съдовете в мивката. Полях цветята. Свалих чаршафите от леглото, пъхнах ги в пералнята и заредих на средно дълъг цикъл. Обух си ботушите и облякох дъждобрана. Метнах раницата на рамо на единствената ѝ здрава каишка. Угасих лампите.
– Довиждане – казах.
И излязох навън в мрака.
Първа глава
Сряда, 25 август
Движех се по страничните улички на Ле Маро. Бях забравил колко рано стават тези хора. Целият булевард вече светеше – топли и цветни квадрати от светлина в жълто, червено, синьо и зелено. Значи това е усещането да си аутсайдер, помислих си. Стана ми някак приятно. Мисълта беше почти романтична. Може би да си аутсайдер означава просто да умееш да гледаш на нещата отвън. Погледнах си часовника. Шест часът. Скоро щеше да се обади мюезинът. Смятах дотогава вече да съм напуснал Ле Маро. Исках да избегна булеварда и спортната зала, затова поех по една от пресечките, които водеха към стария пристан. Там по време на речните плъхове често закотвяха лодки, но днес вече никой не го използва. Покрай реката има пътека, от която някога са теглели шлеповете срещу течението. Знаех, че ако вървя по нея, ще стигна до Пон льо Саол, откъдето можех да взема автобус до Ажен, а оттам...
За Париж? Лондон? Рим?
Многобройни магистрали, които щяха да ме отвеждат все по-надалеч от къщи, плъзнали като паяжина към всеки ъгъл на картата...
Постарах се да не се замислям много-много за това какво ще правя. Стъпка по стъпка, казах си. Единия крак след другия. Забелязах, че реката отново е придошла. Ако продължава така, щеше да прелее и да наводни булевард "Де Маро". Кварталчето беше привикнало с наводненията, разбира се, а крайречните къщи са построени така, че да посрещат покачването и спадането на нивото на Тан. Обаче къщите са стари, дървото е изсветляло, изкорубено и разкривено с времето, на места е подсилено с метални подпори, загнили и ръждясали.