След всяка изминала година гибелта на къщите наближава. Възстановяването им би струвало цяло състояние. Някой ден, може би през зимата, подпорите няма да издържат, и редицата разкривени сгради по булевард "Де Маро" ще рухне в Тан, постройките ще се сблъскат една с друга, набирайки инерция като поредица смъртоносни плочки домино, и ще оставят подире си само купчини дърво и натрошена мазилка.
Толкова лошо ли ще е?
Така или иначе, отче, не е моя грижа. Приключих с Ланскене. Реших какво трябва да направя. Ще оставя реката да реши останалото.
В този момент забелязах къщата лодка, закотвена на пристана. Далеч от най-силното течение, сгушена до речния бряг, все едно спеше в извивката на лакътя му. Речни цигани? Няма начин. Минало им беше времето. Обаче от комина се виеше дим – дим или пара, не бях сигурен. Прозорецът светеше. Някой си беше у дома.
Инстинктивно се приближих към дърветата. Няколко се издигат като преграда между реката и края на булеварда, а аз не исках никой да ме вижда. Който и да живееше в лодката, това вече не ме интересуваше. Щях да стигна до крайречната пътека по друг път.
Но когато застанах зад дърветата, видях как към мен се приближава фигура. Слабичка фигура в черно от глава до пети и със забулено лице. Сигурно си мислите, че няма как да разпознаеш чертите, но аз разбрах коя е по походката. Беше Соня Бенчарки.
Сигурно беше тичала. Едва не налетя отгоре ми, докато приближавах. Чувах дишането ѝ, накъсано и ускорено, а очите ѝ над покривалото бяха ококорени от учудване и тревога. Уплаших се да не се разпищи.
– Всичко е наред, Соня. Аз съм, Франсис Рейно.
Всъщност така само засилих тревогата ѝ и тя нададе тих задавен писък.
– Просто се разхождам – обясних. – Не исках да те плаша.
Естествено, това не обясняваше раницата, която бях нарамил. В момента обаче съвсем не исках да привличам внимание. Какво изобщо търсеше Соня тук? Край реката сама по това време?
– Соня, нещо не е наред ли? – попитах.
От гърлото ѝ се надигна някакъв звук.
– Моля те, не мога да те оставя в такова състояние. Баща ти знае ли къде си?
– Не – шепнешком отвърна тя.
Замислих се за Алиса. Не беше честно. Исках само да замина.
Отче, помислих си, защо ме затрудняваш така? Колко пречки ще постави по пътя ми Господ?
Не съм отговорен за нея. Не съм отговорен за Алиса. Не съм отговорен за Инес Бенчарки. Всичко лошо, което ми се случи през изминалите няколко седмици, е заради намесата ми в дела, за които не съм отговорен. Е, сега слагам точка, помислих си. Ле Маро си има свещеник. Той да се оправя с паството си.
И тогава усетих мириса на петрол. Боже, все едно се беше къпала в петрол!
– Какво правиш тук? – попитах по-остро, отколкото възнамерявах. – Защо миришеш на бензин? Смяташе да се подпалиш ли?
– Вие не разбирате – разхлипа се тя.
– Отиваме при баща ти – стиснах я за китката. – Той ще реши какво да прави.
– Не, не – заклати глава тя толкова оживено, че цялото ѝ тяло се разтресе. Тубата с петрол, която криеше под дрехата си, падна на земята.
Безсилието, което ме измъчваше през последните няколко седмици, достигна взривоопасна точка. Гневът ме направи безмилостен. Знам, отче, и не се гордея с това.
– Какво ви става бе, хора? Първо сестра ти, сега ти! Луда ли си? Да умреш ли искаш? Наистина ли вярваш, че ако умреш по време на Рамазан, Бог ще те пусне безпрепятствено в рая?
Тя ме гледаше с празен поглед.
– Не искам да умирам.
– Какво тогава?
Отговори едва чуто.
– Тогава какво? – повиших тон и тя се стресна.
– Исках Инес да се махне.
Пак тази жена.
– Коя е тя, по дяволите? И как изобщо успя да зарази целия Ле Маро с тази лудост? – Замълчах. – Чакай малко. Как точно смяташе да я накараш да се махне? – Посочих тубата с бензин. – Соня, какво се канеше да подпалиш?
Мили боже! Схванах. Все едно някой ме удари няколко пъти по главата. Къщата лодка. Тубата с бензин. Соня. Училището. Графитите на арабски. Уличница. Събитието, което срути моя свят, което ме превърна в аутсайдер и в Ланскене, и в Ле Маро, което ми струваше репутацията, гордостта...
– Ти ли предизвика пожара? – попитах. – Защо?
– Исках тя да си тръгне – отговори Соня. Думите ѝ прозвучаха така, сякаш някой кове пирони в дърво. – Исках тя да си тръгне завинаги. Да се върне, откъдето е дошла. Не трябваше да остава. Дойде само за сватбата. Ако тя си тръгне, Карим ще е само мой, както и би трябвало. Но докато тя е тук...