– Можеше да убиеш някого – казах. – Инес или дъщеря ѝ, или някой от другите хора, които се притекоха на помощ...
– Внимавах – поклати глава тя. – Запалих огъня пред къщата. Пожарната стълба е отзад. И хвърлих камъни по прозорците, за да ги събудя.
За миг останах безмълвен. Значи Соня се беше опитала да запали училището – Соня, която винаги съм харесвал, която играеше с момчетата на площада и пиеше газирани напитки в кафенето на Жозефин...
– Имаш ли представа каква вреда причини? Знаеш ли, че всички обвиняват мен?
– Съжалявам за това.
– И това те извинява? – Гневът ме правеше невъздържан. Гласът ми плисна в тишината като огън. – Подпалвачество, опит за убийство и лъжи?
Колкото и да е чудно, тя не се разплака. Очаквах да го направи, отче, но тя само заяви тихичко и категорично като преди:
– Бременна съм в четвъртия месец, отче. Ако той се разведе с мен сега, ще остана сама. Нищо няма да получа. Той може да остане тук или да се върне в Мароко, ако иска. Нямам никакви права. Разбирате ли?
– Защо ще се развежда с теб? – попитах.
– Ще го направи, ако узнае за пожара. Вече ви казах. Той боготвори Инес. И не очаквам помощ от баща си. Той обича Карим като син. Майка ми... тя го мисли за ангел, дошъл от джаннат да ни спаси всички. А Инес...
Соня извърна очи. Мюезинът започна да призовава за молитва. Всъщност, ако се абстрахираш от всичко, напевът е доста мелодичен. Коминът на старата работилница за щавене на кожа осигурява добър отзвук на призива към правоверните. Хая ла–с–саллах. Хая ла–с–саллах. След малко улиците отново ще се напълнят с хора. И край с тайното ми заминаване.
– Той ходи при нея нощем – рече Соня. – Чувам го как става от леглото. Когато се връща, мирише на нейния парфюм и на нея. Знам, че е тя. Усещам я. Виждам я и я усещам навсякъде, но думичка не мога да кажа. Омагьосала го е. Той е под властта ѝ. И двамата сме.
Това е нелепо, отче, помислих си. Вече не съм свещеник, а ето че отново приемам изповед.
– Вещици не съществуват – отсякох. – Говори ли с Карим?
–Не.
– Защо?
– Опитах, но той само се ядосва. А родителите ми се карат, че не проявявам покорство. Трябвало повече да приличам на Инес, да се държа скромно и почтително.
– А дядо ти? Опита ли да се довериш на него?
За пръв път в очите ѝ заискри усмивка.
– Милият джиддо. Той обаче вече не живее с нас, затова не го виждам често. С татко се скараха и баща ми смята, че дядо ми влияе зле. На дядо пък не му харесва, че татко е заел мястото му в джамията. Сега живее у семейство Ал-Джерба, семейството на чичо Исмаил. Казват, че е болен. Че ще умре.
– Съжалявам. — И наистина съжалявах. Мохамед Махджуби е тук от години. Въпреки недоразуменията помежду ни винаги съм го смятал за честен човек. Ако умре, в общността му ще зейне празнина. Иска ми се същото да важеше и за мен.
– Прибирай се вкъщи и се преоблечи. Цялата вониш на бензин.
Тя ме погледна неуверено и попита:
– Нали няма да кажете на Карим или на баща ми?
– Не, ако оставиш Инес на мира. Каквото и да става помежду ви, трябва да го разрешите почтено. Което ще рече открито, с думи, а не с такива опасни лудории.
– Обещавате ли да не му казвате?
– Ако веднага престанеш с глупостите.
– Добре – въздъхна тя.
– И да кажеш два пъти "Аве Мария".
Тя ме погледна изненадано.
– Шегувам се.
Май трябва да си свещеник, за да схванеш хумора, отче. Обаче тя се усмихна с очи. Това ми харесва.
– Джазак Аллах, отче – отвърна Соня и тихо се отдалечи.
Втора глава
Сряда, 25 август
Цяла нощ се мятах от сън в сън и се събудих на зазоряване от затварянето на входната врата. Седнах на канапето, на което спях, и през стъклото мярнах сянка – фигура с черна дреха и скрито зад шал лице.
– Алиса?
Светнах лампите. Тя стоеше до вратата и под стегнато увития шал се показваха само очите ѝ. Но не беше Алиса. Вече виждах, че фигурата е много по-слаба и е облечена не с абая, а с черно палто, което ѝ бе твърде голямо.
– Дуа?
Тя се обърна и ме погледна. Дребното ѝ безизразно лице беше пребледняло. Гласът ѝ прозвуча необикновено зряло.
– Трябва да говоря с Алиса.
Станах и наметнах халата си.
– Разбира се. Случило ли се е нещо?
Тя ме изгледа. Така ме гледаше и Анук на девет, когато изтърсвах нещо особено тъпо според нея.
– Ще я повикам – казах.
Дуа ме последва до малката спалня на Алиса, която вече беше будна и съзерцаваше дъжда през прозореца. Скокна на крака, когато видя Дуа. Последва бърз разговор на арабски, от който не схванах на практика нищо освен думата джиддо – дядо – и общото усещане за нещо спешно. Алиса слушаше внимателно и от време на време вмъкваше въпрос или коментар. После заяви: