Виждала ли я бях преди? Мисля, че не. И все пак ми беше странно позната, може би заради цветовете, сред които плуваше нейният черен неподвижен образ, цветовете па празника, цветята, лентите, знамената.
Никой не разговаряше с нея. Никой не я зяпаше. В Париж, където всички са толкова преуморени и отегчени, че почти нищо не предизвиква коментара им, хората все още забелязват никаба, а тук, където клюките са разменна монета, покритото лице не привличаше погледите.
От тактичност? Може би. От страх? Тълпата около жената се раздели на две, остави пространство, което да я приюти. Може пък жената да е била привидение, невидима сред потока от хора, докато ухание на пържена храна и захарен памук изпълва въздуха около нея, а виковете на децата се изстрелват в горещото синьо небе като фойерверки.
Трраааааа! О, боже! Отново този тромпет. Озърнах се за Анук, но тя беше изчезнала и за момент градските ми сетива тревожно се изостриха...
После я видях в тълпата да разговаря с някого – с момче на нейната възраст. Може би приятел. Дано. Анук трудно се сприятелява. Не че е необщителна. Всъщност е точно обратното. Но хората усещат грубостта ѝ и я отбягват. С изключение на Жан-Лy Рембо, разбира се, Жан-Лу, който вече се е срещал със смъртта твърде много пъти за краткия си живот. Понякога губя надежда за своята малка Анук, която е понесла толкова много загуби, а избира за свой най-близък приятел момче, което може и да не доживее до двадесет.
Не ме разбирайте погрешно. Харесвам Жан-Лу. Но малката ми Анук е чувствителна по начин, който само аз разбирам. Смята се отговорна за неща, които са извън нейната власт. Може би защото е по-голямото дете или пък заради случилото се в Париж преди четири години, когато вятърът едва не ни отнесе завинаги.
Отново огледах тълпата за познати лица. Този път разпознах Гийом – с осем години по-възрастен, но все същият, с кучето, което беше пале, когато с Анук напуснахме Ланскене, а сега го следваше спокойно заедно с малка група деца, които му даваха лакомства и бърбореха въодушевено.
– Гийом!
Не ме чу. Музиката и смехът бяха прекалено силни. Но мъжът близо до мен рязко се обърна и видях познатото му лице. Дребни, остри и подредени черти, мразовито сивкави очи, а успях да зърна и цветовете му, когато мъжът се обърна изненадано – всъщност ако не бяха тези цветове, може би не бих го познала без расото му, но няма начин да скриеш кой си под маската, която носиш...
– Мадмоазел Роше? – възкликна той.
Беше Франсис Рейно.
На четирийсет и пет почти не се беше променил. Същите тънки, подозрителни устни. Косата му беше силно загладена назад, за да преодолее склонността ѝ да се накъдря. Същите упорити рамене като на мъж, който носи невидим кръст.
Беше понапълнял, откакто го видях за последно. Въпреки че никога няма да стане дебел, беше добил приемлива закръгленост в средната част на тялото, която издаваше не толкова суров режим. Отива му – достатъчно висок е, за да поеме малко допълнителна маса, – а още по-учудващото е, че около хладните сиви очи има бръчици, почти намекващи за смях.
Усмихна се – срамежлива, неуверена усмивка, с която не е свикнал много. И тази усмивка ми помогна да разбера какво имаше предвид Арманд, когато ми писа, че Ланскене ще се нуждае от моята помощ.
Разбира се, всичко беше в цветовете. Външният вид на кюрето беше на човек, който напълно се владее. И все пак аз го познавам по-добре от повечето хора и долових, че под привидното си спокойствие Рейно е дълбоко притеснен. Като за начало, якичката му беше накриво. Яката на свещеника се пристяга отзад – в конкретния случай с малка щипка. Тази на Рейно се беше измушила от едната страна и щипката ясно се виждаше. За педантичен човек като Рейно това не беше обикновена подробност.
Какво беше казала Арманд?
Ланскене отново ще има нужда от теб. Но не разчитай на нашия твърдоглав свещеник...
А и цветове: помпозна смесица от зелени и сиви нюанси, примесена с аленото на злочестината. И погледът му – предпазливата безучастност на мъж, който не умее да помоли за помощ. Накратко, Рейно сякаш стоеше на ръба на пропаст и вече знаех, че не мога да си тръгна, преди да разбера какво става.
И запомни: всичко се завръща.
Чувах ясно гласа на Арманд. Мъртва е от осем години, а все още звучи толкова упорита, колкото беше приживе, упорита и мъдра, и немирна. Няма смисъл да се опитвам да се съревновавам с мъртвите, гласовете им са безпощадни.
Усмихнах се и казах: