– Трябва да вървя.
– Какво се е случило?
– Джиддо. Болен е. Иска да ме види.
Сега си спомних: Фатима спомена, че старият Махджуби е болен. В бързината да намеря Инес не бях обърнала внимание на думите ѝ. Припомних си и за някакъв спор между него и Саид – или пък беше с Инес? – и че старият Махджуби се пренесъл за известно време при семейство Ал-Джерба. Замислих се за единствения случай, когато имах възможност да говоря с него. Допадна ми закачливото му изражение и палавото му чувство за хумор. Каквато и да бе болестта му, трябва да го бе връхлетяла много бързо.
– Какво му е?
– Никой не знае – сви рамене тя. – Той не казва. Отказва да го прегледа лекар. Дори не иска да яде. Само чете книги или спи по цял ден. Иска да ме види. Трябва да отида. – Тя се поколеба. – Ще дойдеш ли с мен? Моля те!
– Разбира се – усмихнах се. – Само да се облека.
Тръгнахме пет минути по-късно под ленивия и неспирен порой. Алиса отново беше сложила хиджаба си и под гънките на плата лицето ѝ изглеждаше малко и ъгловато. Сега в Ле Маро още по-силно мирише на море по време на отлив – леко солен мирис, който ми напомняше за пристанища, за пътешествия и за плажове по изгрев-слънце, със следи от стъпки по черната кал и деца, които копаят за мидички. Тази нощ река Тан беше излязла от коритото си и беше наводнила края на булеварда. Образувало се беше нещо като плитко езеро, в което джамията с бялото си минаре се отразяваше като мираж. Още малко, казах си, и къщите на улицата ще се наводнят от мазетата нагоре, водата ще прелее от канавките и водосточните тръби и ще напълни постройките една по една.
Фатима не каза нищо, когато трите пристигнахме. Само ни махна да влизаме, прибра дрехите и обувките ни и ни въведе в предната стая. Захра и Оми вече бяха там, облечени за джамията, седнали на възглавнички, играеха на нещо, което приличаше на дама, но не беше. Мая беше в кухнята с майка си, но се показа, когато ни чу. Никой не се изненада от моето присъствие.
– Много ли е зле? – попита Алиса.
Оми поклати глава.
– Кой знае? Дойде при нас преди пет дни. Предпочитал да живее тук. Но оттогава почти не говори, не яде и дори не стъпва в джамията. Само седи и чете онази негова книга или гледа през прозореца. Сякаш е оставил всякаква надежда, откакто Саид зае мястото му. Но ако ти поговориш с него, може би... – вдигна рамене тя. – Иншаллах. Струва си да опитаме.
Алиса помълча, явно съсредоточено обмисляше нещо.
– Някой друг знае ли, че съм тук? – попита.
Фатима положи длан върху нейната.
– Повярвай ми, не сме казали на никого. Но нищо не остава тайна за дълго. Хората говорят. Досещат се.
– Някой друг да е идвал? – попита Алиса. – Соня? Баща ми? Карим?
– Не. Саид заяви, че няма да угажда на стареца. Никой не трябвало да го посещава, докато не се съгласял да се прибере у дома. – Фатима въздъхна и поклати глава. – И двамата са упорити като стари мулета. Никой не отстъпва. В момента Медхи е със стареца. Сигурна съм, че ще се радва да ви види и двете.
Тя ни поведе по тесните стълби. Стаята на стария Махджуби е на тавана, в задната част на къщата, и гледа към реката. Светлината влиза през едно-единствено триъгълно прозорче, дървените корнизи са ниски и стари, изсветлели и проядени от дървояди. Старият Махджуби седеше, заметнал карирано вълнено одеяло върху коленете си. Лицето му беше бледо и хлътнало. До него на нощното шкафче се мъдреше третият том на "Клетниците" с пъхнат някъде по средата разделител. Прав до стареца стоеше вероятно съпругът на Фатима, Медхи, с прошарена коса, малко коремче и весело лице, което сега беше тревожно смръщено. Аз останах на прага. Алиса влезе и прегърна дядо си. Заговори му на арабски – напрегнато, с накъсани изречения, тихо. Не разбирах нищо, естествено, но лицето на стареца се пооживи от думите ѝ и за мъничко отново се появи човекът, с когото бях говорила само преди няколко дни.
– Алиса! – суховато възкликна той. Извърна бавно поглед към мен. – И мадам Роше, нали така? Жената, която носи праскови за Рамазан.
– Приятелите ми казват Виан.
– Много сме ти задължени – вдигна ръка старецът. Странно изискан жест, сякаш бе възрастен крал, който изразяваше благоразположението си. – За нашата малка Алиса.
– Нищо не ми дължите – уверих го с усмивка. – Всъщност заслугата е изцяло на мосю кюрето.