– Така научих и аз – кимна той. – Надявам се да му предадете благодарностите ни.
Алиса коленичи на килимчето до стола на стареца. Ръката му, жълтеникава и разкривена като плавей, кацна върху главата на момичето. Той каза нещо нежно на арабски, в което долових само думата зина.
Алиса тихичко се разплака.
– Не искам да умираш, джиддо. Трябва да те прегледа лекар.
Старият Махджуби поклати глава.
– Няма да умра, обещавам ти. Поне не и преди да дочета тази книга. А не забравяй, че тя е дебела и е на френски, шрифтът е дребен и очите ми не виждат като преди...
– Не се шегувай, джиддо. Трябва повече да се грижиш за себе си. Хапни нещо. Прегледай се. Много хора тук се нуждаят от теб.
– Така ли? – въздъхна старият Махджуби.
– Разбира се – уверих го. – Някои от тях може и да не си го признават, но хората, които отказват помощта ти, най-често са онези, които се нуждаят от нея най-много.
Старческите очи като че ли грейнаха от думите ми.
– Говориш за сина ми Саид.
Свих рамене.
– Смяташ ли, че го бива достатъчно, за да заеме мястото ти без напътствия! Ако по пладне той твърди, че е посред нощ, ти ще му кажеш ли: "Я виж, звезди"? – цитирах една мароканска поговорка.
Старецът ме изгледа уважително.
– Мадам, мисля, че повече ми харесваше, когато носехте праскови.
Цитирах още една поговорка:
– Едно кимване е достатъчно за мъдрия. Глупакът може би се нуждае от ритник по...
Той се разсмя хрипливо.
– Много поговорки знаете, мадам. А чували ли сте тази: "Умната жена може да каже много, но по-често си мълчи".
– Не съм твърдяла, че съм умна – отговорих. – Аз само правя шоколад.
Тогава той се вгледа в мен и очите му заискриха насред мрежата от бръчки.
– Сънувах ви, мадам Роше – каза старецът, – докато се опитвах да направя истихара. Сънувах вас, после нея. Пазете се. Не доближавайте вода.
Алиса видимо се разтревожи.
– Трябва да си почиваш, джиддо.
Той се усмихна и погледът му отново стана съсредоточен.
– Виждате ли как ме тормози това дете? Алхамдулилла[19], надявам се пак да дойдете. Не забравяйте какво ви казах.
Виждаше се, че вече е много изморен.
Положих длан върху ръката на Алиса.
– Да го оставим да си почине, ако може. Утре може пак да го видиш.
– О, Виан, мислиш ли... – погледна ме тя.
– Утре пак ще дойдем. Обещавам ти. Сега да го оставим да спи.
Тя неохотно слезе с мен в дневната. Мая играеше на дама с Оми, прегърнала котарака Хазрат.
– Джиддо вече по-добре ли е? – попита тя и вдигна поглед, когато влязохме. – Мемти каза, че е много изморен да играе, а Оми постоянно мами.
– Не мамя – възрази Оми. – Стара съм, затова никога не греша – усмихна се тя с беззъбата си сбръчкана усмивка. – Как е старецът? Говори ли с вас?
– Малко.
– Добре. Пак да дойдете. И донеси малко шоколад.
– Разбира се – кимнах.
– И то скоро.
Докато вървяхме в дъжда, попитах Алиса:
– Какво е истихара?
Тя се изненада.
– А, това ли... Молба за напътствие. Молим се и после лягаме да спим, а насън чуваме отговора на молитвата си. Понякога се получава, но не всеки път. Невинаги е лесно да разтълкуваш сънищата.
Като картите, помислих си, натоварени със смисъл образи.
Не доближавайте вода, така ни заръча старецът. Скорпионът и биволът. Защо ме беше сънувал старият човек? Какви напътствия е искал да получи? Дали не се опитваше да ме предупреди да не доближавам Инес Бенчарки? Ако е така, не беше ли закъснял? Беше ли ме ужилил скорпионът?
– Защо скочи в реката? – попитах. – Заради Люк Клермон ли?
Алиса рязко вдигна очи.
– Люк ли?
Усмихнах се.
– Дуа ми каза за него. Как сте се запознали онлайн, как си се притеснявала някой да не научи...
Тя се взираше неразбиращо в мен.
– Люк!?
– Преди време сте играели футбол на площада. Всичко е наред, разбирам. Тогава родителите са се държали различно. Ле Маро е бил различен. Но аз познавам Люк. Той е независим. Ако те обича, семейните проблеми няма да го спрат. Ще се опълчи на родителите си, както ти си се опълчила на своите. Всичко ще се подреди, повярвай ми. А след като го обичаш, какво нередно има?
Допусках, че тя ще постъпи различно. Може би че ще се разплаче, ще даде воля на облекчението си. Ала лицето ѝ не се промени и остана безизразно като току-що изпечена пита. После най-неочаквано Алиса избухна в смях – мрачен и накъсан смях, който проряза въздуха като шрапнел.
– Това ли си мислиш? – попита тя най-накрая. – Че съм влюбена в Люк Клермон?