Налях ѝ чаша горещ шоколад – беше хубав, много по-хубав, отколкото можеше да се очаква от буркана със старо какао в килерчето на Арманд. Споменах го на Анук.
– О, да! – възкликна тя. – Пристигна доставката. Сложих всичко долу, където е по-прохладно.
Добре. Надявах се продуктите да са пристигнали. Кутия с необходимото за приготвянето на шоколад: няколко блокчета кувертюр, какао, кутии, оризова хартия, панделки и формички. Не беше много, но стигаше, за да изпълня обещанията си.
– Мисля да започнем с трюфели – обявих.
– Добре. Може ли да ти помагаме? – попита Анук.
– Надявах се да го направите.
Розет вдигна поглед от закуската си и кимна. Дори тя знае как се правят трюфели, как се овалват в какао и се съхраняват в кутии с оризова хартия, знае, че са най-лесните за приготвяне шоколадови изделия. Дори не ти трябва термометър за захарта, а само хубаво усещане за време и нюх за точния момент, когато захарта се топи и направо плаче за една лъжица сметана, малко канела и съвсем мъничко коантро...
– Обещах на Оми ал-Джерба да ѝ приготвя от моите бонбони. Обещах и на стария Махджуби. А и на Гийом, на Люк Клермон...
– На Жозефин и на Пилу – добави Анук.
– Пилу! – тръби Розет.
– И за Жано, разбира се.
Анук ме възнагради с лъчезарна и широка усмивка.
– Разбира се!
Осъзнавам какво означава това. Поредната трудност, свързана със завръщането ни в Ланскене, поредната пречка за прибирането ни в Париж. Дотолкова се бях вглъбила в собствените си дела, че не бях обърнала достатъчно внимание на Анук, но по предпазливо веселия ѝ отговор отсъдих, че мисли за Жано Дру по-често, отколкото би признала пред мен. Отново Черният отан беше причината – той беше домъкнал сянката на нещо, което знаех, че е там, но срещу което предпочитах да не се изправям в момента. Знам каква бях аз на петнайсет, но ми трябваха двайсет години, за да се изкатеря по стената между секса и любовта. Бях твърде млада. Анук е твърде млада. Аз не слушах никого. Тя също няма да го направи.
Заех се с шоколада. С него се чувствам сигурна. Шоколадът следва конкретни правила. Ако прегори, значи не сме спазили правилата. Любовта е произволна, лишена от среда, избухва като епидемия. За пръв път от идването на Алиса у дома изпитвам симпатия към Саид и Исмаила Махджуби. Вече са изгубили едната си дъщеря. На крачка са да изгубят и другата. Докато се трудя над трюфелите, меря и стържа шоколада, бавно го разтопявам в тенджерата и добавям капка по капка коантро, се питам дали и те се чувстват по същия начин. Дали и те гледат как любовта им отнема дъщерята, как неумолимо я привлича към чужда орбита. Или са толкова заети с други неща, че изобщо не са забелязали какво ги застрашава?
Трябва пак да се видя с Жозефин. Трябва да се видя с Инес Бенчарки. Нуждая се от категорични отговори на въпросите, които ме задържат тук. В надигащата се от тенджерата пара виждам лицата им: над булото на Инес Бенчарки ме гледат очите на Жозефин, Кралицата чаши в черната си дреха, която изпива горчивата чаша до дъно...
Изпаренията от сместа са пикантни и наситени, ухаят на цитруси и на кардамон. За миг ми се завива свят, в парата се завихрят карнавални цветове. Гадаенето на шоколад е опасна работа, по-близо е до мечтите, отколкото до реалността, и разпалва фантазиите по-силно от всичко, което познавам. Образите потрепват като черни конфети, всяка ефимерна частица проблясва за секунди и после гасне като искра на вятъра. За миг сякаш мярвам Рижия, после разпознавам Рейно – върви със сведена глава по брега на Тан. Рейно като скиталец, небръснат и блед, понесъл раница със скъсан кожен ремък. Какво означава това? Защо Рейно? Каква е неговата роля в историята?
Шоколадената смес вече е готова. Още само десет секунди и ще загори. Свалям бакърената тенджера от огъня, след броени мигове парата ще се разсее. А с нея – и цветовете, които намекват, че предстои да се разкрие нещо величаво. Може днес да се отбия у Рейно. Или пък утре. Да, май утре ще е по-добре. В крайна сметка няма нищо спешно. Рейно не е основната ми грижа. Други хора се нуждаят от мен повече.
Четвърта глава
Сряда, 25 август
Би трябвало тогава да замина, отче. Но улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, запътили се към джамията. Затова останах сред дърветата и ги наблюдавах – от едната ми страна беше реката, а от другата булевардът. Виждах лодката къща в завоя на реката точно като в дните, когато идваха речните цигани, но сега, когато вече знаех кой живее тук, ме разкъсваха противоречиви чувства.