Това обясняваше всичко.
– О, разбирам. Може да му занеса малко бонбони.
До края на следобеда изпълнявах дадените обещания. Кутия с трюфели за Нарсис, който щедро ни подаряваше плодове и зеленчуци. Още една за Люк, който ни даде къщата си и без когото може би изобщо нямаше да дойдем. Трета кутия за Гийом със строго нареждане да не дава бонбони на кучето си. След всяко следващо посещение власинките на росянката пристягат още по-силно двете ни с Розет, става ни все по-трудно да си тръгнем, обгърнати от сладостен пашкул.
Тук ми харесва, каза ми Розет на езика на знаците.
Разбира се, че ѝ харесва. Толкова е успокоително. Различно е от Париж с неговите предградия и безликите тълпи.
Може ли да останем? Може ли и Рижия да дойде?
О, Розет. Какво да направя?
Стигнах в "Кафе дьо Маро" точно когато църковната камбана удари четири. Жозефин беше зад бара и ни посрещна с горещ шоколад. Изглежда се зарадва да ни види, но в цветовете ѝ имаше още нещо, което ми подсказа, че тя се чувства неудобно. Подадох ѝ кутия с трюфели – от черен шоколад, оваляни в бял, които наричам "лицемерите".
Тя опита един.
– Превъзходни са! Не си изгубила уменията си. Представи си какво би могла да направиш само ако... – Тя отхапа края на фразата толкова яростно, че чух как зъбите ѝ изтракаха.
Ако какво? Ако се установя тук за постоянно? Това ли се опита да каже? И защо тази мисъл толкова я притесни?
– Просто поддържам занаята – усмихнах се. – Освен това си помислих, че ще ти е приятно да ги опиташ.
Кафенето не беше пълно, бяха заети само няколко маси. Видях Мари-Анж да наднича от мънистената завеса зад бара, към задната стаичка. Изпих шоколада си. Хубав беше. Не колкото моя, но въпреки това...
Жозефин хвърли поглед към мънистената завеса, откъдето Мари-Анж настойчиво я викаше.
– Извинявай, Виан, но ще вървя. Трябва да се погрижа за нещо.
– Нещо не е наред ли?
Тя поклати глава. Усмивката ѝ беше повърхностно сияйна и криеше неловкостта ѝ.
– Не, не, моля те, допий си шоколада. На нали знаеш как е... винаги има толкова работа...
Отново огледах спокойното кафене. Двама младежи пиеха ментова лимонада, Поату хапваше следобедната си закуска, преди отново да отвори пекарната, Жолин Дру и Бенедикт Ашрон пиеха черно кафе и зяпаха улицата. Никой не ми продума, но усещах как наблюдават Розет, която се скри под масата да си играе с Бам, надавайки тихи възгласи. За миг се зачудих дали Розет е причината за смущението на Жозефин – някои хора се чувстват неловко, изправени пред нещо необичайно, а явно Жолин и Бенедикт бяха притеснени от детето...
Или беше заради баща ѝ?
Поднесох им кутията с бонбони.
– Опитайте от моите "лицемери". Личи си, че са ви любимите.
Жолин пламна.
– Аз... аз не ям шоколад.
Бенедикт ме изгледа надменно. Безцветна блондинка със захаросана усмивка и прекалено много аксесоари, тя се мисли за естествената наследничка на Каро Клермон.
– Тук повечето жени не ядат шоколад – осведоми ме тя. –Трябва да се грижим за фигурата си, нали?
– Да, нали? – усмихнах се.
Цветовете ѝ проблеснаха в жлъчно зелено. Под масата Розет запя със странното си птиче гласче.
– Какво сладко момиченце имате! – възкликна измамно сладникаво Бенедикт. – Жалко, че не говори.
– О, говори понякога – уверих я. – Само когато има какво да каже. Де да бяха всички като нея.
– Извинете, мадам. – Глас зад гърба ми. Обърнах се и познах Шарл Леви, който живее в долната част на "Рю де Фран Буржуа", недалеч от къщата на Рейно. Не беше сред редовните ми клиенти, но въпреки това е приятен човек, винаги спретнат и добросъвестен. До него стоеше Анриет Муасон, много възрастна дама, която познавах от шоколадовите си дни. В ръката си държеше розов котешки нашийник, украсен с метална табелка с формата на сърце, и имаше притеснен и озадачен вид.
– Можете ли да ни помогнете? – попита Шарл. – Търсим кюрето Рейно.
– Но днес е сряда – обади се Жолин. – Знаете, че не е тук в сряда.
Шарл Леви я измери с поглед.
– Не, не отец Анри – поправи я той. – Търся отец Рейно.
Жолин повдигна едната си прекалено оскубана вежда.
– Рейно ли? Че за какво ви е? Всички знаят, че той е луд.
– На мен ми се стори съвсем с всичкия си, когато разговаряхме в неделя – отбелязах.
– Е, Каро го е видяла вчера. Според нея започнал да се размеква. Било само въпрос на време. От край време си е такъв, нали разбирате.
Шарл отново я пренебрегна и се обърна към мен: