– Струва ми се, че сте приятели с мосю кюрето. Разговарях с него за котарака си. За моя Ото, когото госпожа Муасон отчасти е осиновила. Обичам котарака си, мадам. Но кюре Рейно ми помогна да разбера, че може би нейната нужда е по-силна от моята. Само че Ото е изчезнал и мадам Муасон подозира мен.
Анриет го изгледа насмешливо.
– Моят Тати никога не бяга.
– Той е котарак – напомни ѝ Шарл. – Разбира се, че бяга. Ако го наричахте с името му, което разбира и на което откликва...
– Ото е швабско име – презрително се тросна Анриет.
– Дядо ми беше германец – поясни Шарл.
Анриет изсумтя подигравателно.
– Нищо чудно, че котаракът не иска да стои при вас. Сега остава да кажете, че сам си е тръгнал!
Тя вдигна розовата каишка и аз забелязах, че на металната табелка е гравирано името ТАТИ.
– Намерих я до реката – каза Анриет. – Моят Тати обича каишката си.
– До реката ли? – намръщих се. – Дали случайно Ото – или Тати – не е черен котарак с малко бяло петънце отстрани на нослето?
– Видели сте го! – възкликна Шарл.
– Така ми се струва. Обаче в Ле Маро е известен като Хазрат и си пада по кокосовите сладки.
Анриет нададе вой:
– Не! Ле Маро? Онези магриби! Котаракът не е в безопасност там. Тия хора ще направят котешки кебап от моя Тати...
Уверих я, че Тати е почетен гост, и обещах скоро да донеса вести от него. Анриет не се успокои напълно, но се съгласи да хапне един трюфел. Шарл се присъедини към нея и седна едва след като самата тя бе удобно настанена.
– Благодаря ви, мадам Роше – каза той тихо, за да не го чуят Жолин и Бенедикт. – Потърсих кюрето в дома му, но той вече не разговаря с никого, дори през процепа за писма...
– През процепа за писма ли?
– О, да. Приемаше изповеди. Вече не му позволяват да го прави в църквата. Сега отец Анри се разпорежда.
– Този perverti! – възкликна Анриет. – Знаете ли, че когато за последен път ходих в църквата, той се криеше в изповедалнята? Дори беше облечен като свещеник!
– Отец Анри е свещеник! – напомни ѝ Шарл.
– Не вярвам, че биха допуснали такъв perverti като него! – удиви се Анриет.
Шарл си взе още един бонбон, явно за да си успокои нервите.
– Виждате ли я каква е? – прошепна ми той. – Колкото по-бързо намерим Ото, толкова по-добре. Той някак я успокоява.
Ала думите им отново бяха разбудили съмненията ми. Нещо не беше наред с отец Франсис Рейно. Стои си у дома, защото се страхува да не го нападнат, приема изповеди през процепа за писма, явява ми се в шоколадовите изпарения, държи се толкова странно, че Каро Клермон разпространява слух, че е изгубил ума си...
Взех Розет и Бам, и каквото беше останало от бонбоните. Безпокойството, което ме гризеше, вече бе станало нетърпимо. Тръгнах към къщата на отец Рейно по "Рю де Фран Буржуа" и похлопах на вратата му. Никакъв отговор. Кепенците на прозорците бяха отворени. Надникнах вътре, но нямаше и следа от човешко присъствие. Отново почуках на вратата. Нищо. После завъртях топката на вратата.
Не беше заключено. Което само по себе си не беше учудващо.
В Ланскене почти няма престъпления, дори сега повечето хора не си заключват вратите. Имало един крадец преди години, така ми разказа Нарсис. Братовчед на Ашрон, струва ми се, но откакто го заловили, не е имало друг.
Къщата беше празна. Веднага си личеше. Шумът вътре беше едва доловимо по-различен. Усетих лек мирис на препечена филийка и на непроветрявани от предния ден помещения. Влязох в спалнята и видях леглото с прилежно свалени чаршафи и натрупани върху матрака възглавници. Всичко беше педантично подредено, чисто и спретнато. Растенията бяха полети неотдавна, в кухнята нямаше мръсни съдове, пластмасовата купа в мивката беше грижливо обърната наопаки. В мокрото помещение намерих пералнята пълна с току-що изпрано пране: още ухаеше свежо, явно беше изпрано по някое време сутринта. Банята беше гола като кухнята, нямаше кърпи, нямаше паста за зъби...
Възможно ли беше Рейно да е заминал?
Върнах се отново в дневната, където Розет си играеше тихичко. Единствените признаци на живот в къщата бяха звуците от нейната игра и тиктакането на часовника. Някои хора оставят частица от себе си в дом, който някога са обитавали, но тук нямаше и следа от Франсис Рейно – нито стъпка, нито сянка, нито дори призрак.
– Къде е отишъл? – попитах на глас.
Розет вдигна поглед и нададе възглас.
– Бам! – Покана за игра.
Поклатих глава.
– Не сега, Розет. Мисля. Къде може да е отишъл, без да ни каже?
Реката, показа ми със знаци Розет веднага, сякаш отговорът беше очевиден. Реката. Смразих се от тази мисъл. Придошла след едноседмичните дъждове, тя ставаше опасна. Нали и старият Махджуби ме беше предупредил, че е опасна? Връхлетя ме тревожно видение на Рейно, стъпил на парапета и вперил поглед към водата.