Нима Каро имаше право? Дали Рейно не беше преживял нервен срив? Възможно ли беше стресът от последните няколко седмици да го е тласнал към самоубийство? Със сигурност не. Той не е такъв. Но все пак...
Хората се променят, дочух шепота на майка си в тъмното. В крайна сметка ти се промени, нали? Ти и Рижия, и Жозефин...
После прозвуча гласът на Арманд: Ти опита да ме спасиш, нали? Както опита да спасиш и майка си. Обаче и двете умряхме.
– Бам! – провикна се Розет. – Бам–бам, бадда–бам!
Точно така, Розет. Дай им да се разберат на тези призраци. Кажи им да ни оставят на мира. Просто Черният отан се е промъкнал в главата ми, посял е там неспокойни мисли, кара ме да се съмнявам в здравия разум. Рейно сигурно е излязъл на разходка. Ще се видим с него на сутринта. Освен това имам да разнасям още бонбони в Ле Маро: кокосови трюфели за Оми, бонбони с роза и кардамон за Фатима и дъщерите ѝ, чили за стария Махджуби, понеже стопля сърцето и вдъхва смелост. И още един пакет за Инес, завързан с червена копринена панделка. Подаръкът, който преминава през границите на всички култури, който извиква усмивка и на най-намръщеното лице, който връща годините назад и ни отвежда в по-простичко, по-приятно време. Бях се провалила при предишния си опит да се сближа с нея. Бях отишла невъоръжена и неподготвена. Този път щеше да е различно.
Този път носех любимите ѝ бонбони.
Шеста глава
Сряда, 25 август
Надали съм бил в безсъзнание дълго, но се събудих в мрака. Главата ме болеше, гърбът също. Сигурно който ме беше домъкнал тук, не се бе отнесъл особено мило.
Къде беше това тук? Предпазливо се надигнах. Някакво мазе може би: подът беше застлан с плочи и миришеше на подземие. Беше студено и миришеше на влага, на плесен и на гнило.
Наблизо чувах реката: гърления и стремителен рев на течението ѝ, понесло всякакви отломки и трополящо като огромна колесница.
– Ехо? – провикнах се.
Никакъв отговор.
Можех отново да се провикна, но не го сторих. Сигурно нападателят ми беше един от хората, които ме набиха онази нощ. Ако беше така, исках ли да го виждам пак?
Помъчих се да огледам къде се намирам. В мрака, който ми се струваше огромен като бална зала, опипом намерих няколко дървени щайги, натрошена мазилка, влажен картон, купчини стари вестници, а отвъд всичко това – десетина каменни стъпала, които водеха към заключена врата. От моята страна нямаше брава. Заблъсках по вратата с юмруци. Никой не дойде. Вратата беше здрава. Ударите на юмруците ми по дървото почти не се чуваха заради грохота на реката.
Отче, съзнавам, че звучи абсурдно. Но отначало не се страхувах. Всъщност ми беше трудно да повярвам, че изобщо съм тук. Много по–лесно ми беше да приема, че съм получил видение, предизвикано от стреса, умората или болката във все още пулсиращите ми пръсти. Едва сега страхът ме връхлетя като неканен гост, който постепенно завладява цялата къща. Виждам, че мракът не е съвсем пълен – смътен правоъгълник от дневна светлина огражда вратата над стълбите, а високо на далечната стена има решетка, като онази в изповедалнята, през която се процежда бледа светлина.
Очите ми вече привикнаха с тъмното и започнах да забелязвам неща. Различавам силуети и застрашителното блещукане на вода. Подът е под силен наклон, а долният край е наводнен, така че сигурно съм в някоя от изоставените работилници за щавене на кожа. Ако нивото на водата се покачи още, мазето ще се напълни тревожно бързо. Неведнъж съм виждал да се случва край реката в Ле Маро, това е една от основните причини повечето сгради по булеварда да са предвидени за събаряне.
Приблизително преди около час тъничка струйка вода започна да се процежда от тясната решетка. После струята се засили, стича се по стената почти безмълвно и се събира в зловеща локва в далечния край на стаята. Час по-късно локвата вече се е разпростряла почти до средата на пода.
Кой е сторил това? Защо съм тук? Опит за сплашване ли е? Признавам, че се страхувам. Но преди всичко съм гневен, отче. Задето някой ми причини това – на мен, представител на Светата католическа църква...
Разбира се, ще кажеш, че аз се отдръпнах. Че се опитах да избягам от задълженията си. Че заминах като престъпник по тъмно, без да предупредя никого за намеренията си. Като се обърна назад, може и да е било грешка. Кой ще забележи, че съм изчезнал? Може би след няколко дни някой все пак ще реши да се отбие у дома. Но откъде ще разберат къде да ме търсят? И колко високо ще се издигне водата?