Сигурно ще кажете, че така ми се полага. Че изобщо не е трябвало да заминавам. Свещеникът не може просто да се оттегли от Бог, от призванието си. Макар че Господ не говори с мен, както ти, отче, а през годините неведнъж съм се питал дали това мое призвание не е просто друг начин да сложа ред в свят, който става все по-неразбираем и хаотичен. Ала без църквата съм беззащитен и сегашното ми затруднение го доказва. И аз като йона съм погълнат в корема на нещо твърде грамадно и твърде непознато, за да се справя с него сам.
Издърпах щайгите до далечната стена и ги натрупах на нещо като пирамида. Покатерих се върху нея и вече можех да надникна през решетката. Нямаше много за гледане, отче: само тухлена стена. Сигурно е уличка, вече наводнена, понеже Тан излезе от коритото си. Усещам лек мирис на урина, отче, потиснат с хлор и дезинфектант, а в далечината надушвам киф, подправки и нещо готвено. Уличката вероятно е съвсем тясна, може би пресечка – широка е няма и метър – между голямата улица и брега на реката. Надали се използва дори в хубаво време. Шансовете да ме чуе някой минувач са нищожни.
Вече огладнях – часовете се нижеха и стомахът ми протестираше, че съм пропуснал най-малко едно хранене. Хапнах малко от храната, която носех в раницата си, но за жалост тя не е много. Смятах да се запася веднага щом изляза от Ланскене. Няколко консерви риба тон, малко хляб, останал от предния ден. Една ябълка. Бутилка вода. Заставих се да не изяждам всичко.
Но след като заситих глада си, установих, че страхът ми се е засилил. На всеки двайсет минути опитвах да отворя вратата горе на стълбите, като че щеше да се отвори по чудо, макар да знам, че е заключена. Тук е студено – много по-студено, отколкото навън – и вече треперя. Вадя широкия пуловер, който пъхнах в раницата си, и го навличам под сакото. Вълната е груба, но ме успокоява. Затворя ли очи, установявам, че дори ромоленето на водата ми действа успокояващо. Все едно съм в морето и бученето на Тан долита отдалеч. В открито море на път за нов свят – детинска фантазия, която зарязах много преди да отида да уча в семинарията.
Франсис Рейно, ето това се случва с момчетата, които бягат по море.
Това е твоят глас, отче, знам. Прав си. Трябва да помоля Бог за прошка. Само че изпитвам известно въодушевление. Може би затова не успявам да се моля. Не се разкайвам.
Отново се замислям за морското чудовище, погълнало ме толкова всецяло. Основателно ли ме обвинявате? Това ли е наказанието ми, задето избягах? Или всъщност през целия си живот съм живял в търбуха на звяра, без да подозирам какъв е светът навън?
Седма глава
Сряда, 25 август
Явно съм заспал. Не знам. Но когато се събудих, беше паднала нощта и дори малкият квадрат светлина около решетката на канала беше потъмнял до червеникаво сияние. Тялото ми беше изтръпнало и мускулите ме боляха от лежането на каменния под. Въпреки това бях заспал, отче. Трябва да съм бил изтощен.
От позицията си върху щайгите огледах уличката, като междувременно забелязах, че локвата е много по-дълбока и водата се просмуква в туристическите ми обувки.
Вятърът се беше укротил и дъждът беше престанал. Стъпил върху купчината щайги и притиснал лице към решетката, установих, че мирисът на готвено се е засилил. Разбира се, тези хора ядат след залез, понякога чак до полунощ, че и по–късно.
Зачудих се дали да не се провикна за помощ. Може пък някой да ме освободи. В крайна сметка колко време мъчителите ми ще удължават това нелепо положение? Колкото повече разсъждавах, толкова повече всичко ми заприличваше на откачена лудория, на шега, стигнала твърде далеч.
Водата продължава да се стича с неотслабваща сила от тръбата на стената. Може би е изход от излязла от употреба система от тръби за газ – каквато и да беше, придошлата Тан се беше насочила оттук към мен. Нямаше как да запуша тръбата, както установих за своя сметка, когато опитах. Само намокрих дрехите си още повече.
Покатерих се върху щайгите и се провикнах за помощ. Никой не дойде. Никой не се отзова. Гласът ми едва се чуваше в корема на кита.
Виках, докато не прегракнах. Пет минути, може би десет. Усетих уханието на нещо като печен хляб, на пикантни сосове с много подправки и мазнина, на розови листенца, печено агнешко и сладкиши с нахут и лешници.