– Помощ! Тук съм! Аз съм Франсис Рейно!
Вече ми се вие свят от крясъците. Щях да съм признателен, отче, да зърна поне някого – дори нападателите си. Само не тази самота. Уплаших се, когато го осъзнах. Никога не съм ценял толкова малко собствената си компания. Дори физиономията на отец Анри Льометър щеше да ми се стори манна небесна в тази пустош.
–Помощ! Моля ви, помогнете!
Не знам към кого се обръщах. Може би към теб, отче, или към Бог. Във всеки случай никой не ми отговори и накрая изоставих поста си и се върнах на стълбите – скоро това щеше да остане единствената суха част от мазето, – загърнах се с палтото си и се помъчих отново да заспя. Може и да съм успял или просто съм изпаднал в мрачна летаргия, от която се събудих малко по-късно от някакво трополене над главата си.
Бум, бум, бум, бум.
Шумът беше упорит и ритмичен, като далечен бас. Бум, бум, бум, бум.
Музика? Не, не мисля. Общността на Ле Маро не е място, където се слуша много музика. Освен това имаше нещо органично в ритмичния тропот, едва доловима неравномерност като изменчивото туптене на сърце. Може би сърцето на кита, отче, който мечтае за нови завоевания.
И после изведнъж ми просветва. Най-сетне знам къде се намирам, отче. Този звук като от туптенето на гигантско сърце е бягащата пътечка.
Мазето ми е под спортната зала.
Осма глава
Сряда, 25 август
Настана превъзходен залез, докато пресичахме Ле Маро. Дъждът най-сетне престана и гледката е великолепна: драматични ивици лимонено и розово под зловещо сиво. Когато отново прекосяваме реката, всяка къща е станала алена, всеки прозорец искри като позлатен. А отзад река Тан, пълноводна и сияеща, гладка, блестяща и копринена.
Видях лодката на Инес Бенчарки, закотвена сред заслона на дърветата. Вътре светеше и от комина се издигаше струйка светъл дим. Извадих последната кутия с бонбони – тъмни и светли трюфели, оваляни в кокосови стърготини с много подправки. Има кардамон за утеха, семена от ванилия за сладост, зелен чай, роза и тамаринд за хармония и добронамереност. Поръсени със златисто, трюфелите приличаха на малки коледни играчки, идеално заоблени, прелестно уханни – кой би могъл да им устои?
Розет тутакси се запъти към водата. Бам явно обича да плува. Розет плува добре като Рижия и изобщо не се страхува от водата. С остра пръчка измерва дълбочината и изважда всякакви многообещаващи отломки. Докато приближавах към пристана, установих, че тя вече е спасила няколко пръчки, коркова тапа от шампанско и глава на кукла, която е поставила на върха на купчината като канибалски трофей.
– Не влизай във водата, Розет.
Върху позлатената повърхност Бам отскочи като камъче, хвърлено за "жабка".
– Какво е това във водата?
Нечий глас до мен. Обърнах се и установих, че Мая ни наблюдава от малкия проход между брега на реката и улицата. Сигурно има пет-шест такива пресечки по булевард "Де Маро", тесни за възрастен човек, но напълно подходящи за петгодишно дете. Мая беше обута с яркорозови гумени ботуши и носеше пуловер с избродирана жаба. Под мишница държеше Типо, неидентифицираната плетена играчка, с която не се разделяше.
– Това е Бам – отговорих. – Приятел на Розет. Но не всеки го вижда. Явно теб те харесва, Мая.
Очите на Мая се окръглиха още повече.
– Той джин ли е? Дядо казва, че навсякъде има джинове. Някои са приятелски. Други са дяволски.
– Той е маймунка – отвърнах с усмивка. – Розет няма много приятели у дома.
– Иска ми се и аз да имах маймунка. Той откъде е?
Помъчих се да ѝ обясня:
– Майка ми ме научи да го правя. Нещо като вълшебство е. Анук също има специален приятел, но нейният е зайче. Казва се Чехълчо.
Мая издаде напред долната си устна.
– Иска ми се и аз да имах животно приятел.
– Ами можеш, Мая. Трябва само да затвориш очи и да си го представиш.
Мая стисна очи толкова силно, че цялото ѝ телце се олюля. Розет се усмихна и я бодна с пръст.
Мая се изкиска.
– Престани, Розет. – Отвори очи и отвърна на усмивката ѝ. – Да видим дали моят джин вече е тук – каза и двете хукнаха по дъсчената пътека, подскачайки с гумените си ботуши като две шарени гумени топки.
Последвах ги.
– Внимавайте да не паднете – предупредих ги. – Пристанът е хлъзгав.
Розет само се изсмя и запя: Бам бам бам! Бам бадда–бам!
Скоро и Мая се присъедини към нея с повече въодушевление, отколкото умение, и двете затупаха с крачета по дъсчения пристан в такт. Вдигаха толкова шум, че накрая вратата на лодката къща се отвори и Инес Бенчарки надникна навън.